На гроба на кан Аспарух

Аспарухова България

На 8 юни 2012 година, придружен от инж. Иван Ангелов и инж. Анатолий Велчев – българи от гр. Запорожие, Украйна – посетих мястото, където през 30-те години на ХХ в. украинският археолог Владимир Автономович Гринченко открива гроба на първия български владетел кан Аспарух (681 – 700). Град Запорожие (771 хил. жит.) е четвъртият по големина и значение промишлен център на Украйна.

И тримата изпитахме особено вълнение, защото се оказа, че сме първите българи, стъпили на това свято място. Инж. Иван Ангелов беше донесъл българското знаме, с което се фотографирахме за спомен. Той е горещ родолюбец и инициатор за увековечаването на кан Аспарух. Знамето е ушито от местната българка Замфира Щерева. По предложение на инж. Иван Ангелов и със съдействието на Българското областно дружество през месец декември 2010 г. на фасадата на един от жилищните блокове на площад „Профсъюзи” в гр. Запорожие е поставена мемориална плоча с барелеф на основателя на българската държава, а пред блока е оформена малка цветна градинка. По въпроса за гроба на кан Аспарух инж. Иван Ангелов е публикувал вече  няколко статии, последната от които излезе в сп. „Дуслык”, орган на Всеукраинския татарски културен център: „Город Кия и таможню на Хортице в VІІ в. н. э. основал правитель Великой Булгарии хан Кубрат” (июнь, 2012).

Всъщност до гроба на кан Аспарух са открити още 30 други гроба, обединени в малък некропол под формата на правоъгълник със страни 82х51 м, защитен от каменна ограда, чиито камъни са примесени с пръст. Сега този  погребален комплекс се намира в двора на ПАО „Запорожкокс”, като в самия център на комплекса е построено бомбоубежище. За съжаление, след разкопаването му през 30-те години на ХХ в. и изваждането на артефактите мястото е изравнено. Инж. Иван Ангелов е убеден, че именно тук се е намирал гробищният комплекс, защото е уточнил неговото място чрез археологическите карти на Владимир Гринченко, които е сверил с градския кадастрален план. Заводът е разположен на Възнесенковското възвишение, което е наречено така по името на някогашното съседно село Възнесенка, което сега е част от града. Поради това намереното съкровище е известно в науката като Възнесенковското съкровище.

През 60-те години на ХХ в. в гр. Запорожие идва българският археолог Георги Костов, който изследва намерените предмети и се запознава с ръкописите на Владимир Гринченко. След смъртта на нашия археолог излиза неговата книга „Погребението на хан Аспарух в светлината на археологическите данни” (София, 1998 г.). В защита на тезата, че Възнесенското съкровище е българско, и че това е именно гробът на кан Аспарух са се произнесли следните учени: Г. Ф. Корзухина, проф. Станчо Ваклинов, проф. Рашо Рашев, Георги Костов, проф. Георги Бакалов, проф. Петър Петров, проф. Светлана Плетньова, проф. Петер Юхас, акад. Омелян Прицак, проф. Димитър Овчаров, д-р Дориян Александров и някои други, в това число и откривателят му Владимир Гринченко. Всички те категорично отхвърлят версията на археолога Георгий Шаповалов, че тук е бил погребан киевският княз Светослав (964 – 972).

Погребението на кан Аспарух е сходно с погребението на неговия баща кан Кубрат, което се намира край с. Малая Перешчепина, Полтавска област на Украйна. Съкровищата, открити в тях, са идентични. След откриване на Възнесенското съкровище то е разпръснато в няколко музея (в Запорожие, Днепропетровск и Харков). Има данни, че една част от златните предмети се намират в музей в гр. Тбилиси (Грузия).

Откривателят на Възнесенското съкровище – археологът Владимир Автономович Гринченко – е имал архив, който е запазен. Инж. Иван Ангелов осъществи връзки с неговата дъщеря, която му предостави ценни материали и сведения. Докладът за откритието му обаче след 1932 г. отива в ръцете на КГБ. И Костов (в посочената по-горе книга), и Павел Пашов (Инж. Павел Пашов. Кан Аспарух, ВОСР и откритието на Гринченко, в. “Про & Анти”, 13 – 19. 03. 2003 г.) потвърждават този факт, като изтъкват, че документите са били засекретени и по-късно цензурирани, но цензорите не допускат доклада на Гринченко да стане научна публикация и по-късно други съветски археолози го фалшифицират. Георги Костов обаче след големи перипетии попада на личния архив на Гринченко, съхраняван във “Видобецкия манастир” в Киев. Там собственоръчно от ръката на изследователя е отбелязано, че вероятни етнически носители на Възнесенското съкровище са древните българи. На няколко пъти е споменато името и на кан Аспарух. В оригиналния си текст Гринченко датира Възнесенския археологически комплекс, трупоизгарянията и самото съкровище от края на VII или началото на VІІІ век.

Анализът на предметите показва, че това са български находки от края на VII век. Такова е заключението и на проф. Димитър Овчаров (Димитър Овчаров. Човек и добре да живее, умира, Военноиздателски комплекс “Св. Георги Победоносец”; Изд. “Наука и изкуство”, София, 1992 г.) и на проф. Рашо Рашев (Рашо Рашев. Прабългарите през V – VII век, Изд. “Хабер”, Велико Търново, 2000 г.; Рашо Рашев. Прабългарите и българското ханство на Дунав, София, 2002 г.).

Някои руски учени, като Б. А. Рибаков и други, се опитват да представят съкровището като “славянско”. Това обаче е категорично отхвърлено от М. И. Артамонов, С. А. Плетньова, Г. Ф. Корзухина, А. К. Амброз и А. И. Семьонов, които причисляват находката към конните народи, стеснявайки обсега върху авари, българи, угри и хазари. Корзухина директно посочва българите, а Плетньова доказва общите черти на съкровището с тези от паметниците на салтово-маяцката култура, които са български. Датировката на съкровището и другите находки от VII век убедително доказват, че те не са свързани с княз Светослав, който се появява на историческата сцена два века и половина по-късно.

Има други доказателства и факти в полза на тезата, че находките от Възнесенка са свързани с погребението на кан Аспарух и с древните българи.: монограмите на кан Кубрат, монограмът на кан Органа (по Костов и Вернер), монограмът на кан Аспарух от сребърния орел (по Овчаров), византийски монограми (по Кох), Възнесенското съкровище като куп предмети (по Костов и Гринченко), сребърният орел от знамето (бончука) на кан Аспарух (по Овчаров).

Шаповалов и други автори, опитвайки се да изкарат Възнесенското съкровище “славянско”, изтъкват като аргумент погребалния обред с трупоизгаряне, който според тях е изключителен приоритет на славяните. При находката обаче имаме два вида погребения: чрез трупоизгаряне (приложено за владетеля) и трупополагане (за загиналите воини и знатни пълководци). И двата вида са познати на древните българи (Дориян Александров. Бойни изкуства и военно дело на древните българи, Изд. “Тангра-Тан Нак Ра”, София, 1999 г.). Прилагането на трупоизгаряне и погребване заедно с бойните коне и оръжието (какъвто е случаят във Възнесенка) за владетел или пълководец се потвърждава и от Овчаров (Димитър Овчаров. Човек и добре да живее, умира, Военноиздателски комплекс “Св. Георги Победоносец”, Изд. “Наука и изкуство”, София, 1992 г.) и от Ваклинов (Станчо Ваклинов. Формиране на старобългарската култура VI – ХI век, Изд. “Наука и изкуство”, София, 1977 г.). Овчаров изтъква, че колективното погребение (в случая 31 души) е също характерно за древните българи и дава пример с аналогични български находки – некропола в Нови пазар, погребението при с. Кюлевча, Шуменско и др.
Сравнявайки погребението на кан Аспарух с това на баща му кан Кубрат в Малая Перешчепина, се вижда, че те са идентични като обред. Кан Кубрат също е погребан с трупоизгаряне, като прахът и останалите кости са поставени в дървено ковчеже, обковано със златни плочки и апликации (Йоахим Вернер. Погребалната находка от Малая Перешчепина и Кубрат – хан на Българите, Изд. БАН, София, 1988 г.).

Според някои авторитетни исторически атласи, издадени в Европа – Макивиди (Колин Макивиди. Атлас по история на Средните векове, “Херон Прес”, София, 2000 г.) и Киндер и Хилгеман (Дориян Александров. Бойни изкуства, военно дело и въоръжение на траки, скити и древни българи, сп. “Ави-тохол”, кн. 24/2003 г.), в посочения период IХ – Х в. в района на Възнесенка не е имало никакви славянски поселения. Тези територии са били населявани от “черните българи” на кан Бат Боян, а по-късно от хазари, печенеги и кумани. При кан Крум (803 – 814) и при цар Самуил (976 – 997) североизточна граница на България е било долното течение на р. Днепър. В историческите хроники няма никакви конкретни данни за извършено погребение на княз Светослав. Единственото, което се споменава, е че е бил убит на праговете на р. Днепър от печенегите, когато се завръщал от похода си срещу България и Византия (История на България. Първа българска държава, т. 2, автор на дял II – проф. Петър Петров, на дял III – акад. Димитър Ангелов, изд. БАН, София, 1981). Тези прагове сега лежат на дъното на язовира „Днепрогэс”, където от двете страни на реката се намира гр. Запорожие.

Все пак най-сигурно доказателство за българската версия на това погребение са самите вещи. От тях орелът е в Запорожие, железните предмети – в Днепропетровск, а златните – в Харков. Те трябва да бъдат събрани и експонирани на едно място, което може да бъде само Запорожкият исторически музей. Находката съдържа около 1600 предмета.

В гроба на кан Аспарух отгоре са били открити забити три железни палаша (меч сабя или т. нар. “права сабя”), които Шаповалов определя като “печенежки саби”. Самото определяне на българските палаши като „саби”, показва явната некомпетентност на Шаповалов относно старинното въоръжение. Палашът е типично оръжие на конните народи и представлява междинна форма между меча и сабята. Два подобни палаша са открити и в погребението на кан Кубрат в Малая Перешчепина и те са идентични с тези от Възнесенка. Според Дориян Александров палашите, открити във Възнесенка, не могат да бъдат нито печенежки, нито славянски. По времето, когато са действали печенегите (IХ – ХI в.), сред конните народи, в това число и при печенегите, основно оръжие е била вече сабята, а не палашът.

Друг белег за българската находка във Възнесенка са характерните български бойни колани, добре описани в специалната литература (Рашо Рашев. Прабългарите през V – VII век, Изд. “Хабер”, Велико Търново, 2000). От тях са открити токи, позлатени и посребрени бронзови апликации и златни накрайници (последните изпълняват ролята на пагон, определящ ранга на притежателя си). Те са изпълнени в типичен български стил със зърнест филигран. Подобни и идентични са находките от Малая Перешчепина и множество други от Северното Причерноморие (Южна Украйна), определяни от Рашев като “паметници от Перешчепински тип” (Малая Перешчепина, Вознесенка, Глодоси, Келегей, Лимаровка, Макуховка, Новие Сенжари (Зачепиловка), Новогригориевка, Ясиново (Ясеново и др.).

Особено характерен при коланните апликации се явява хералдичният трилистник – герб на рода Дуло. Той присъства и в обкова на ножниците на палашите, в накрайниците на коланите и в ритуалните чаши. Този герб се намира по най-важните предмети и в двете погребения – на кан Аспарух (във Възнесенка) и на кан Кубрат (в Малая Перешчепина). Орнаментите по някои коланни апликации от Възнесенка са изпълнени в характерния български стил “плетеница”, производен на древния български символ “дълголетие” (“космическа костенурка”), добре проучен от нашия изследовател арх. Слави Дончев, който го свързва с Централна Азия и Тибет. За отбелязване е, че всички предмети и от двете погребения, които носят владетелския герб, са златни или сребърни, което още веднъж подчертава царският им произход. Други сходни предмети от двете съкровища са: желязно стреме от Възнесенка (по Рашев), сребърно стреме от Малая Перешчепина (по Вернер), златното стреме на кан Аспарух от Възнесенка (по Костов), златни лъвове от седло от Малая Перешчепина (по Рашев и Вернер), сребърни лъв и лъвица от Възнесенка (по Костов), хералдически български трилистник на рода Дуло от Възнесенка и Акалан (по Костов и Рашев).

Друго доказателство за българския произход на находката от Възнесенка са златните и сребърни хералдични лъвове, които са част от обковката на седло. Два от тях са абсолютно идентични с тези от Малая Перешчепина. Дориян Александров дори счита, че те са дело на един и същ майстор и са излезли от едно ателие.

Друг български маркер в находката са откритите четири железни български ножа с характерна конструкция, инкрустирани със злато. Особеност на тяхната конструкция е, че имат дължина от 25 до 35 см, със сравнително тясно триъгълно (клинообразно) острие, с прав връх като кама, едностранно заточено, без обособен предпазител за ръката. Любопитна подробност са инкрустираните със злато по острието знаци на Тангра – например слънчевият знак, обозначен като кръг с точка в средата.

Железните трипери върхове на стрели от Възнесенка са също характерен маркер за българска находка (Дориян Александров. Бойни изкуства и военно дело на древните българи, Изд. “Тангра-Тан Нак Ра”, София, 1999 г.). Най-вероятно те са били в колчана на някои от военачалниците на кан Аспарух, които, охранявайки го, са паднали заедно с него в бой срещу хазарите.

В находката от Възнесенка има и части от желязна плетена ризница, конски стремена и юзди, които са с типична българска изработка. Конска амуниция от същия тип е откривана в български находки от Стара Велика България, Дунавска България и Волжка България. Особен интерес представляват стремената от Възнесенка, които са два вида – лети и ковани. Летите са железни, а един комплект – златни, като последните според Костов са принадлежали лично на кан Аспарух. Същия тип стремена, само че сребърни, откриваме и в погребението на кан Кубрат (Йоахим Вернер. Погребалната находка от Малая Перешчепина и Кубрат – хан на Българите, Изд. БАН, София, 1988 г.) и аналогични железни във Велики Преслав.
Другият тип стремена, които са ковани, се откриват също и в други български находки в Новогригориевка, Бихаркерестес, Сегвар – Оромдюло, Иванча и други (Рашо Рашев. Прабългарите през V – VII век, Изд. “Хабер”, Велико Търново, 2000).

Един от най-интересните предмети от Възнесенка е сребърният орел. Това се дължи както на надписите по него, така и на неговия произход. Повечето изследователи считат орела за навершие от пленено византийско знаме или хоругва. В потвърждение на това те изтъкват гръцките надписи по предмета, изпълнения във византийски стил монограм и символичната “хризма” (Христов монограм), която е направена още при отливането. Оригинална хипотеза относно произхода на орела изказва
проф. Петер Юхас. Според него сребърният орел от Възнесенка е воински знак на самите българи и в подкрепа на това той привежда откъс от хрониката на Кезаи, в която е отбелязано, че “гербът на крал Етел (кан Атила), който владетелят обикновено носел върху своя щит, наподобявал птица, която на маджарски се нарича Турул (орел), на главата си тя има корона”. Следователно Турул е родов тотем на рода Дуло, от който произлизат Атила и Аспарух (Димитър Овчаров. Човек и добре да живее, умира, Военноиздателски комплекс “Св. Георги Победоносец”; Изд. “Наука и изкуство”, София, 1992 г. ).

Композицията на Аспаруховия орел в борба със змия, подсказва източен произход, където орелът символизира небесното духовно и божествено начало, а змията – земното, материално и сатанинско начало.
Не е изключено римляните и византийците да са възприели този воински символ именно от древните българи, които са го донесли от Предна и Средна Азия в Европа, векове преди 681 година.

Конкретно за надписите и монограма на птицата не би трябвало да ни учудва, че са на гръцки език, като се има предвид тесните контакти между владетелите на Стара Велика България и Византия. Известни са ни множество старобългарски надписи с гръцки букви. Монограмите от пръстените печати на кан Кубрат и кан Бат Органа, изпълнени във византийски стил, потвърждават широкото използване на гръцкото
писмо от древните българи, особено при международните контакти в Причерноморието и Балканския полуостров. Освен като знак за собственост, монограмът на Аспарух има и апотропейна (предпазна) функция, съгласно българската писмена традиция, предадена в по-късен период, т. е. той е един вид амулет (Инж. Павел Пашов. Кан Аспарух, ВОСР и откритието на Гринченко, в. “Про & Анти”, 13 – 19. 03. 2003 г.).

Специалистът по знаците и византийските монограми Рудолф Кох изтъква, че няма установени строги правила за тяхното разчитане – отляво надясно, обратно или по друг начин (Рудолф Кох. Книга на знаците, Изд. “Фабер”, Велико Търново). Представените от Кох византийски монограми, както и тези монограми от българските пръстени печати (на Кубрат и Бат Органа), се четат по най-различен начин: отгоре надолу, отляво надясно, от средата към краищата и т. н. От своя страна много от руническите български надписи се четат отдясно наляво. Всичко това дава основание на учени като проф. Станчо Ваклинов, проф. Димитър Овчаров, проф. М. Ваклинова, Георги Костов, ст. н. с. д-р Петър Добрев, акад. Омелян Прицак, Пламен Цонев и други да разчетат този монограм като “Еспор” (Испор) = Аспарух.

Наличието на християнски символи по орела и други части от съкровището още веднъж потвърждават, че Аспарух както и братята му, подобно на баща им кан Кубрат са били православни християни. Надписът “Докс” (Дук) на крилата на орела е византийската титла на кан Аспарух, както твърдят Прицак и Костов.

В Българските летописи от Волжка България – „Джагфар Тарихи” (Бахши Иман. Джагфар Тарихы. Свод булгарских летописей, т. I, Книжная серия.” Ельбеген”; Издателска къща “Огледало”, София, 2001 г.) в главата “Времето на българските балтавари” се дават интересни сведения относно интересуващия ни период. В 619 година, готвейки се за война с аварите, кан Кубрат изпраща по-малкия си брат Шамбат в аула Аскал на планините Куянтау (Киевските планини), да построи силна крепост за охраната на търговския път по р. Днепър и за укрепване на северо-западните граници на империята. Кавкан Шамбат построява бъдещия град Киев, който е наречен Башту (т. е. “Главен град”). Той отказал да се подчини на кан Кубрат и провеждал своя политика в освободените територии, които обхващали земите между Днепър и Дунав. За това своеволие Кубрат нарекъл Шамбат с прозвището Кий (“Отрязан”, “Отцепник”), което добило популярност и по-късно в негова чест градът бил наречен Киев.

Анатолий Железний утвърждава, че в този “български” период на Украйна, господстваща сила там са българите, чак до 882 година, когато в “Киевска Рус” пристигат руско-славянско-варяжките дружини на княз Олег (Анатолий Железный. Очерки предистории Киевской Руси, ИНСАН, Москва, 2000 г.).

Според „Джагфар Тарихи”, по това време най-младият син на кан Кубрат Атилкесе с прозвището Аспарух (Еспор) се намирал със своите хора между Бурджан и Бехташ, а негови подчинени били също утигите и мурдасите. Основният му център бил град Бурджан, на юг от Джураш. Непосредствено преди нахлуването на хазарите огромната българска империя е била раздирана от вътрешни граждански войни, което явно е отслабило държавата. На фона на тези неблагоприятни за българите събития от изток в империята нахлуват пълчищата на хазарите, подкрепени от кумани, тюркменци – кук-огузи и киргизи. Те разбили българите на Аспарух и Шамбат, но от своя страна, в една тежка битка при р. Алмиш (Калга) били отблъснати от войските на кан Бат Боян. По-късно кан Аспарух създава укрепено селище в Онгъла, по-точно на остров в делтата на река Дунав, и след успешни битки с аварите и ромеите премества столицата на юг в Плиска.

След като се установява отсам Дунава и в 681 г. сключва мирен договор с Византия, кан Аспарух продължава да укрепва тила си и източната граница на държавата България (Бурджан), която го отделя от хазарите и т. нар. “черни българи” на Бат Боян и върви по поречието на р. Днепър. Известна информация за този период ни дава “Български апокрифен летопис” (ХI в.), в който се споменава, че по времето на кан Аспарух (цар Испор, Еспор) България се простира на трите големи реки – Затиуса (Днепър), Ереуса (Днестър) и Дунав, като между тях е включен Онгълът, а после и Карвунската земя, т. е. Добруджа (Малка Скития) (Проф. Петър Петров. Хан Аспарух – основоположникът на българската държава, Изд. “Знание” ООД, Стара Загора, 1994 г.). В апокрифния летопис се казва, че Аспарух загива в бой с измаилтяните (хазарите) и според много наши автори това е станало именно на източните граници на България, на р. Днепър, където той е погребан във Възнесенка (Запорожие). В летописа се споменава, че преди това войските на Аспарух са нанесли тежки поражения на хазарите. Доказателство за това е, че хазарите са принудени да се изтеглят по-късно на изток към Каспийско море и долното течение на р. Волга.

От изнесените дотук данни, става ясно, че във Възнесенка, в открития от Гринченко погребален комплекс не може да е погребан киевският княз Светослав, за което свидетелстват както датировката, така и историческите хроники и особеностите на откритите предмети. Всички данни свидетелстват, че тук е погребан основателят на Дунавска България кан Аспарух.

В Именника на българските владетели включително и до имената на Аспарух и Вихтун има поставена титла, която е „княз“. „Кан” е изписано на петте мраморни ковчежета, които са положени в големи мраморни саркофази в Гробницата на българските владетели в църквата „Св. Четиридесет мъченици” във Велико Търново.

След приемането на християнството и утвърждаването на славянската азбука в България, „канасубиги Борис І” става „МНХАНЛЪ ВЕЛНКІН KNZZЪ БОЛГАРСКІН” (Михаил, великий княз болгарский)”. Според Димитър Съсълов титлата „KNZZЪ” произлиза от „ΚΑΝΑΣ” във владетелска титла „ΚΑΝΑΣΥΒΗΓΥ”. Морфологично, думите „ΚΑΝΑΣ” (гръцка азбука) и „KNZZЪ” (кирилица) са практически идентични. По този начин, титлата „ΚΑΝΑΣΥΒΗΓΥ” (канасубиги) може да се преведе като „велик княз“, „велик кан“. Очевидно изначалната форма на титлата е „канас”, която от славяните е преведена като „княз” – с изпадане на първия гласен звук и смекчаване на съгласния „н”, докато формата „кан” е резултат от по-късно съкращаване подобно на случаи като „цезар” – „цар”.

С цел увековечаване на личността на първия български владетел чрез категоричното признаване на мястото на неговия гроб и превръщането му в сакрално място за поклонения предлагам на съответните български държавни органи и обществени организации да се извършат следните мероприятия (някои от тях са ми подсказани от местните българи):

На мястото на поменалния комплекс в ПАО „Запорожкокс” да се постави паметен знак под формата на морена или стела със съответен надпис.

На площад „Профсъюзи” в гр. Запорожие да бъде издигнат момумент на кан Аспарух, в бойно снаряжение, яздещ кон, а самият площад да бъде преименован на площад „Кан Аспарух”.

Всички предмети от Възнесенковското съкровище (1600 на брой) да бъдат събрани в Историческия музей на гр. Запорожие, където да бъдат експонирани по подходящ начин.

Българската национална телевизия да заснеме документален филм за гроба на кан Аспарух и за археолозите Владимир Гринченко и Георги Костов.

В Запорожкия национален университет да се проведе международна научна конференция за гроба на кан Аспарух.

Да се предложи на украинското министерство на просветата, младежта и спорта в местните учебници по история да бъде включена урочна статия за Стара Велика България.

Вярвам, че само така ще можем да се наречем достойни потомци на кан Аспарух, а местните българи ще имат самочувствието, че техните прадеди тук са дошли не просто като преселници и колонисти, а като жители на земята на Стара Велика България и на първите две български държави.

Д-р Иван Симеонов

лектор по български език, литература, история

и култура на България

в Запорожкия национален университет,

командирован от МОМН

Монограмът на кан Аспарух

Монограмът на кан Аспарух

Мемориалната плоча с барелеф на кан Аспарух

Мемориалната плоча с барелеф на кан Аспарух

на площад „Профсъюзи” в гр. Запорожие

Материали от Възнесенковското погребение в Историческия музей на гр. Днепропетровск

Материали от Възнесенковското погребение

в Историческия музей на гр. Днепропетровск

Сребърният орел