Изкуството е одеждата на нацията

                                           Оноре дьо Балзак.

                                                                                           Човек, който не обича

                                                                                                    Татковината си  не

                                                                                               може да се смята за

                                                                                                            честен   човек…

                                                                                                 Григор Пърличев.

В прекрасното издателство «Любородие» през 2010 излезе от печат нов роман на прочутия български писател Петър Константинов «Булевардът на спомените». Той е органично продължение на чудесната трилогия «Синият аметист». И четирите романа са семейна сага, повестствование,обхващато живота на четирите поколения и на българския народ от Априлското въстание до ден днешен. Аз не познавам прозаическо произведение в цялата българска литература, което да обхваща целият исторически период на въскръсналата България след петстотингодишно изчезване от картата на Европа. Авторът на романите се ражда точно петдесет години след Освобождението на северната част на България. И ако имаме предвид, че държавата става независима само през 1908 г.,то нашия велик романист се ражда само след двадесет години в свободна България. И трябва да имаме предвид, че тъкмо през двайсетте години на 20-я век България претърпява голяма държвническа,икономическа и политическа катастрофа. Не успяла още да се оправи след петстотеннгодишното потискване, България бива сполетяна от трите поредни войни,в резултат на които загубва много скъпи земи и заедно с това много човешки ресурси.

И ето в разтърбушената, разграбена, окърввавена от трите войни,не загубила нито една битка страна, се раждат такива личности като Петър Константинов напук на всички български недоброжелатели. Кога е успяла да се закваси такава личност в толкова младо общество,нямало преди това никаква възможност за духовното си развитие в продължение на половин хилядолетие. Това е големият въпрос. Значи на българина са необходими двадесет години свобода за да му се възроди неговия велик дух в частен случай,въплътен чрез отделен индивидуум. Другите народи постигат такъв голям духовен подем в продължение на векове, а българския народ за няколко деситилетия дава такива духовни титани като Христо Ботев, Иван Вазов,Димитър Димов, Дмитър Талев, Пейо Яворов, Димчо Дебеляноа, Ангел Каралийчев и на ден днешен- стотици други интелектуалци от най-високо ниво.

И ето ние – негови съвременници- имаме щастието не само да четем творбите на Петър Константинов от всякакво естество:било то роман,разказ, повест, научна студия ,злободневна вестникарска статия или историческо изследване, но и да се срещаме, да общуваме, да слушаме неговите мъдри речи и да се наслаждаваме от неговия разкошен ораторски талант. Писателят Петър Константинов излиза с речи пред различни български аудитории защото го тревожи бъдещето на неговото любимо Отечество.,защото го боли,когато вижда, какво става наоколо. Той не се е затворил в своя писателски свят, а всеки ден вижда, чувства,преживява,съпреживява всичко,което става с неговия народ,

с българската държава. Ние,които имаме щастилвия случай да се срещаме с него, да общуваме, да го слушаме просто не осъзнаваме, не си даваме сметка,кой е до нас, кой е с нас, кой е сред нас.. Диапазона на интересите и познанията на бай Петър надхвърлят всички възможни и невъзможни представи за широчината и дълбочината на човешката дейност. Изведнъж,сега ми дойде на ум:че ето,само ние,българите, можем да кажем по-домашнему, топло, почтено БАЙ ПЕТЪР на един наш велик съвременник, докато едва ли например русите би могли да кажат на Лев Толстой другояче, освен ГРАФ. Ето го едно от големите различия на българите от славяните, които са един особен клон на голямото българско племе.

За съжаление, ние, преселниците, като живеем цял живот извън България, нямаме възможността да четем нашироко съвременните български писатели,поети, публицисти; ние не можем да ходим на български театр,било драма или опера,ние нищо не знаем за българския кинематограф, с една дума, ние сме лишении от българския културен свят за разлика от нашите събратя на Балканите. Тъкмо и по тази причина лично аз се радвам на такива срещи като тези с Петър Константинов. На нас всички,взели участие в създаването на Асоциацията на българите по света,много ни провървя, че още от първата среща всеки от нас получи разкошни подаръци: трилогията «Синият аметист», «Вековете на Атанас Буров» на Николай Увалиев-създателят на Общобългарския портал- Меморандумите(Бялата книга) и брошюрата на г-н Григор Велев за съдбата на Македония.- най-кървавяща рана на българския народ.

През 2009 година ни беше подарена «Великата княгиня Елена- Олга» на Миладин Апостолов. И это тази година пак бяхме надарени с новия роман на Г- Н Петър Константинов «Булевардът на спомените». Този роман в основата си е автобиографичен, и чрез съдбата на главния герой се разказва за съдбата на българската държава, на българския народ от 1989 година до ден днешен.

И кой от нас всички изказал на организаторите публично своята благодарност за такива скъпи подаръци? Всяко дете знае, че просто е прието в човешкото общество да се казва едно «благодаря» за който и да е подарък. Или всички ние смятаме,че на нас някой ни е длъжен…Ние забравяме, че личностите(такива са в най-високия смисъл на думата) на организационния комитет на Асоциацията и Световния парламент са също такива българи, както и всеки от нас. Само,че те са по- инициативни, по-активни, по- болезено чувствителни към болката на своя народ, изнамерили сили и средства да ни съберат, да ни посрещнат, настанят безплатно,да ни хранят обилно, да ни правят скъпи подаръци и да ни показват пример на родолюбие.

За нас тези четири романа са голямо съкровище за опознаването съдбата на възродилия се от пепелта български народ, станал от коленете на робството и  си изправил силно наранената снага.

За нас тези книги са безценни, тъй като ние никога не сме изучавали българска история и литература, нищо не знаехме как е живял нашия народ през тези двеста години раздяла. И балканските ни братя също не знаеха за нашето съществуване. Някакви дяволски сили са ни разделили, раскъсвайки на окървавени парчета българското народно тяло. Но ето дойде време да «събираме камъните»,тоест ние,българите, да се намираме по света и да се обединяваме,защото тъкмо в нашия народ е заложен гена на по-нататъшното съществуване на човечеството.

«Булевардът на спомените» разказва за събития, на които ние всички бяхме свидетели; един двадесетгодишен период от живота на българсия народ,който минава през всички перепитии по време на смяната в цяла Източна Европа на държавния строй,на системата на управлението.Социалистическия път на Източна Европа изведнъж,на един замах круто се променя и без всякаква подготовка скача на капиталистическите релси; просто ония,които бяха на власт се преображават от червени на бели,присвояват националните богатства и стават олигарси за сметка на нищета на народа. Този процесс на преображение писателят дава като рекогонсцировка към съдържанието на романа.Този похват писателят използва и в другите романа на квадрологията. Още в пролога писателят дава тон на бъдещите събития,които постепенно се разгръщат на прекрасен български език.На мен ми напрви впечатление, че романиста набляга на морално-нравствените начала в човешката съдба. Аз не съм литературовед, аз съм ония,за който и се пишат книгите,-читател, човек,който има свои жизнени занимания, но и се интересува от творчеството на великите представители на човечеството. И не само аз съм такъв.За мен в живота най-занимателното беше да се наслаждавам от различни видове изкуства:архитектура,живопис,скулптура,театър,кино, и разбира се, литература и поезия.

От Петър Константинов аз съм прочел тези четири романа плюс «Заливът на сънищата», «История на България»,»Съкровищата на България» и Съкровищата на Европа».Всички тези книги свидетелстват за фантастично огромна интелектулна личност,глобална ерудиция,: личност с най-висок морално-нравствен градус, мъдър философ, виртуозен разказвач, владеещ изящно и високохудождествено българския език. Това е мое впечатление и разбиране.

Още в пролозите ние разбираме за миросъзерцанието на писателя. Тъй като романът е част от семейната сага, то събитията на романа минавт през ума,чувтсвата,емоциете, болките и страданитята на главния герой Павел Робев-Петър Константинов. Повтарям, романът е автобиографичен и на мен абсолютно не ми пречеше този факт,защото писателят проявява тънък усет на такт и чувство на мярка. Смятам,че този роман е най-точния,най-пълния до колкото е възможно,най-красочния автопортрет на писателя.Аз вярвам, че ще се намери в българското общество един голям талант,който ще напише една голяма биографична книга за нашата гордост – Петър Кнстантинов.

Мнозина ли от пишещата кахорта могат тъй откровенно,тъй смело и в същото време тъй скромно да се представят пред своя народ.Да пропуснат през своето сърце,чувства,болки и страдания един период от живота на своя народ Човекът трябва да бъде чист на своя жизнен път,да бъде честен и правдив,порядъчен и да няма много «скелети в гардероба». Бай Петър е тъкмо такъв човек. В него приказно се съчетава гения на творец,художник с хуманноста на харктера му,с обичта към своето отечество и своя народ. И той не просто пассивно обича своя народ, той всеки ден работи за него,се тревожи,се вълнува,като създава първа обществена организация «Мати Болгария»,имаща за цел да защитава честта и достоинството на българския народ навсякъде по света,където живеят неговите сънародници. Той още намира време да взема участие в различни обществени събития,събрания,форуми,срещи;излиза пред народа с речи,проповядва обич към отечеството,буди заспалата мисъл и онемяла воля на слушателите-сънародници и им всява вяра.

Новият роман е написан на същото ниво както и предишните три романа от «Синият аметист».-високохудожественно.Повтарям,аз получавам естетическо удовлетворение от прозата на бай Петър.Аз съм чел и титаните на българската проза Димитър Димов,Димитър Талев,Йордан Радичков и други,но не много,според моите представи.Аз съм чел много художественна българска публицистика и литературоведчески студии и също бях възхитен от високото ниво на българските писатели-публицисти и литертуроведи.Тези високи постижения за много кратък исторически период на българския интеллект само ме радват и ме правят горд,чем съм българин. Нашият народ в сравнение с другите народи на Западна и Източна Европа, е имал най-малко възможности за своето културно,икониомическо и политическо развитие. И днес,когато чета такива писатели като Петър Константинов аз изпитвам голяма радост,че българския народ, самата държава България могат да се гордеят със своя гений,който с право се нарежда до великаните на литературата като Лев Толстой,Оноре дьо Балзак,Голсуорси,Диккенс,Теккерей и Достоевски,с които свързват нашия гений общите морални и нравствени ориентири,предлагани на човечеството(тъкмо поради това са гении,защото излизат от националните рамки) за да стане по-съвършено, по-човешко,по-хуманно, по-добро, по-съпреживяващо и да не бъде равнодушно към борбата със съществуващото зло. Ние трябва да помним,че всички хора на земята са еднакви ЧОВЕЦИ с 99,9 %, и езиковите и религиозните различия не могат да ни разделят до противостояние и да ни правят особенни,както на времето мислеха фашистите и досега мислят евреите-богоизбран народ.

Това е най-лошото в живота на човечеството,когато един народ се самоиздига над всички други жители на планетата Земя. Заради това престъпно самомнение евреите достатъчно са наказвани от човечеството. Учените напрвили извод,чем само с една десета процента хората са различават.Само тази една десета прави всеки човек уникум.

Своеобразен и уникален нашият сънародник и съвременник писателят Петър Константинов. Нека още един път да си спомним неговите занаяти, с какво се е занимавал през дългия си живот: както се разбира от «Булевардът на спомените» първата му профессия е била медицината – лекар – кардиолог, писател-романист, писател-есеист, писател- художественен публицист(културологическите трудове «Съкровищата на България» и «Съкровищата на Европа» са разкошни по изразителните езикови похвати и изкуствоведчески стил, учен по медицина, учен по политология, учен по икономика, активен ОБЩЕСТВЕННИК. Освен това всичко множество таланти бай Петър е блестящ оратор; да го слушаш е едно удоволствие. И винаги говори за съществено,наболяло на цялото българско общество, като цели в своите речи да защити честта и достоинството на българина. Той наистина е НАРОДЕН писател в най-прекия смисъл на думата.Всичко,което съм прочел от Петър Контантинов е пропито с великата обич към своя народ и до болка се чувства как писателят се гордее с творческия гений на българина(«Съкровищата на България»)

А като романист той лично мен убеди,че е могъщ психолог,великолепен познавач на женската душа. А душата се състои от три същности:ум, воля,чувства. Изминаха повече от петдесет години както съм прочел «Война и мир» на Лев Толстой, но и досега ми звучат психологическите разсъждения на писателя за чувствата, емоциите,стремежите ,вълненията, съмненията и горещото желание да бъде любима Наташа Ростова. Как тази княгиня израсла извън народната атмосфера започва в спонтанен вихър да танцува руски народен танц. И когато чета психологичкския портрет на петърконстантиновата героиня, аз разбирам,че той и Лев Толстой са родствени души и с еднаква кометентност  познават тайните движения на женската душа.

Коментаторите на литературното творчество на Петър Константинов наблягат на факта,че писателят се стреми да рисува нравствената красота на човека. И това е най-голямата истина. На мен, като на обикновен читател,а по-грубо,консуматор на духовното, ми се хвърли в очите този факт още от първите страници на трилогията.

Един от главните герои на романа «Изгревът» е Аргиряди-търговец,един от оная кахорта българи-пасионарии,които в условията на турското робство стават основа на бъдещата българска интеллигенция. В разговра с фабриканта Щилиян Палазов,който предлага на Аргиряди да си обединят капиталите и да помитят «тия дюкянчета и сергии»,което ще рече,дребните търговци,а на наш съвременен език «малкия бизнес».старият Аргиряди почти възмутено му казва:

– Знаеш ли какво е това стока за човека…Правил ли си я някога с ръцети си…То е животът,сърцето му…Разбираш ли ти това,усетил ли си го поне веднъж…? И в отговор на твърдението на Палазов,че стоката е пари,а парите са стока Аргиряди се опитва да даде на зараждащият се капиталист урок по морал и нравственост,урок по човещина:

–Всичко може да направите вие.Фабрики ще вдигнете.Машини и стоки ще натрупате.Ще завладеете света.Но сърце няма да има в тая стока и това ще изсушава хората.ще им отнеме насладата и радостта.Ще ги направи такива, каквито сте вие…Тъй да знаеш.

И аз като консумирам тези мисли неволно започвам във въображението си да преброявам наум имената на Абрамович,Березовски, Ахметов(и нито едно руско фамилно име) и разбирам,колко са съвременни философствуванита на българския търговец от 19 век Аргиряди,който прави нравственна постъпка, като изкупва от пигмея Христакиев компромитиращото приятеля му Димитър Джумалията писмо. А в писмото Джумалията се отказва да закупи партия шаяк от поставщика за да не го даде на турците,които се готвели за война обявена от Русия.

Нима не е хубава работа да се опита държавната власт да отдаде дължимата справедливост на великия талант, геният на който се вижда не от всички, поради тежкото ежедневие на битието, но затова пък съществуват специалисти по литература и просто напреднали читатели,които би могли да инициират тази благородна постъпка. Та нали ни са известни от предишната эпоха традиции ,когато държавната власт награждаваше непричастните и наказваше невиновните. Нашето общество има голям опит за отбелзване с различни видове награди и видните членове на човешкото общество.И Нобеловата нарада е най-нагледният пример,когато компетнтните членове на обществото изразяват своята благодарност на достойните съвременници.

Това са откъслечни мисли от романа «Изгревът»,преиздаден вече за шести!!! път.Просто ми се пита:много ли са в България писатели,произведенията на които се преиздавани приживе шест пъти? Въпросът,защо толкова много са издавани романите на писателя е излишен.Тогава къде е елементарната благодарност на народа за титаническия труд на романиста?Къде е вниманието на държавната власт към своя велик гражданин? А може би г-та Р.Плевнелиев и Бойко Борисов не са чели произведенията на Петър Константинов? Или Ако са чели и евентулно видяли колко пъти се преиздавани романите на автора не ли им минало през главата да му изкажат официална благодарност за прославата на тяхното Отечеството.А по какъв начин държавниците мислят да насърчават младото поколение за извършване на трудово-интелектуални подвизи? По какъв начин? Къде е стимула?Защо президента и премиер-министъра поне един път като си легнат да спат да не си сложат ръцете под главата и,вперили поглед в тавана на спалнята да помислят:какво са направили хубаво за творческите работници на държавата,която провидението е определило да я управляват.Или те никак не могат да извадят мислите си от банковските каси..

Как държавниците не разбират,че изящните изкуства правят държавата изящна,финна и привлекателна за другите народи. Та нали многобройните народни състави са визитната картичка на България. А защо да не се популизират и другите видове изкуства,които са на световно ниво например литературата. И не само в лицето на Петър Константинов.За мен в дадения исторически период тъкмо той е визитната картичка на българската романистика.Ако има още творци от същия мащаб- говорете за тях,хвалете ги, награждавайте ги, кажете им поне една добра дума…Защото всичко материално изчезва безследно и само ДУХЪТ на народа е вечен.Изящните изкуства шлифуват интелекта на нацията и я правят красива и умна.Изящните изкуства смекчават нравите,облагодаряват сърцето,възвишават чувствата и правят отношенията между хората уважителни,доброжелателни и почтени.Изящните изкуства изтриват от съзнанието вирусите на агресията и злото.

Да,не всички ходят на театър,не всички четат,но ония които ходят на театър и четат са духовната основа на нацията,а ония,които не четат и не ходят на театър те са матералната основа на държавата и от своя страна са носители на народното творчество,което винаги е било най-чистия извор за вдъхновение на писатели,поети,скулптури и т.н. Благодарение на ония,които не четат се е запазил в тъжните народни песни българския език през тежките години на турската тирания. И писателят Петър Константинов много добре разбира значението на народното творчество в изграждането на духовния свят на нацията и нейното запазване и опазване; белетристът рисува своите герои от народа с обич,уважение почит и такт,като говори с тях наравно,без какъвто и да е намек на умственно и културно превъзходство.

В творбите на бай Петър според мен 99 % са положителни персонажи и само един %-отрицателни. Романът «Разпятието» (вече преведен е в САЩ на английски) завършва с вътрешния монолог на един,не че отрицателните,а по-скоро станали жертви, персонажи. Размислите на този персонаж са завършващият аккорд,най- силния,най-болезнения удар в камбаната,възвестяващ за РАПЯТИЕТО на българския народ с идването на най- престъпната,наред с фашистката,власт,която е познавало някога човечеството.

Сигурно писателят е воден от някаква подсъзнателна сила да ни рисува повече такива явления от живота на своя народ, които действат на читателя благотворно. Например на мен не ми беше известно,че по време на турското робство, сред българите съществуват богати семейства,които стават зародиш на българската интелегинция. Домът на търговеца Аргияди ми напомни салонът на Ана Шерер от «Война и мир» на Лев Толстой. В неговия дом се събира елитът на град Пловдив и се водят светски разговори, танцуват, флиртуват. Тук и свои, и чужди, и врагове.

В «Изгревът» са представени две богати семейства-на Аргиряди и Джумалията- и двете семейства са патриоти на България. Докато писатели, като Алеко Константинов,задължително би нарисували една карикатура на чорбаджии,турски холуи и предатели. Да,Хаджи Данов е пример на загубили националното самосъзнание(манкурт) богаташи,които гледат само своите коммерчески интереси. Предателят Христакиев дълго не живее;авторът,изглежда, и един миг не може да търпи тези отрепки на българското общество и много бързо, с двете ръце на Кирилл Бруцев,семинариста, просто го удавя, като нещо гадно.

В трилогията изобщо героите или персонажите са повече положителни. Писателят като че ли иска да ни каже, че по-голямата част на нарада ни е с позитивен знак на качество,или повеча са добрите хора, отколкото лошите, че доброто в нашия нелек живот би трябвало и трябва задължително да надделява злото. Друг изход няма. Иначе човешкото общество е обречено на сгромолясване и изчезване. Натрупаното оръжие на земята е пряка заплаха на човешката цивилизация . В тази ситуация на човечеството са нужни рузумни и добри хора, а не разрушители.

В деня на кончината на великия Българин Петър Константинов аз представям тази незавършена статия за него. Бих искал да напомня на читаещите българи да не забравят в този ден да кажат «вечна ти памет,бай Петре! А на идващото поколение българи аз пожелавам да попълнят своя духовен свят с всички произведения на Петър Константинов,който със своя литературен гений принадлежи не само на българския народ,но и на човечеството въобще.

Иван Серт-филолог-славист,публицист.