На дванадесет години бяха го запитали, на  кого иска да се учи-на обущар или дърводелец-той отговори, че нито едното, нито другото не му харесва. Те му казаха, че така не може, и  той беше принуден да избере  дърводелец, което най-му хареса и особенно  да работи на дърводелския струг (станок).

След две години той попита едно момче от занаятчийско (ремесленное) училище, имали такава профессия у тях, че струга да работи, а пък  той да стои и само да контролира-кога  да го включи, кога да го изключи. Момчето му каза, че имало такава профессия и тя се нарича стругар (токарь).

Четири години той се учи  на стругар-универсал и стана такъв. В завода за производство  на плугове той всеки ден изработваше социлистическите задължения с 333 %, за което всеки ден се съобщаваше в цеха на  специална дъска. Като се учеше на стругар, той успоредно спортуваше уредна гимнастика. Неговите кумира бяха Виктор Чукарин, Виктор Шахлин и Валентин Муратов и той много искаше да прилича на тях. . За да осъществи своята  поредна цел или мечта той успява да се запише в спортния колеж «Трудови резерви» за сираци в Ленинград. Успоредено със спорта той много обичаше народните танци и балета.

Благодарение на неговия приятел, бивш танцьор към Кемеровския драматичен театър, те двамата постъпват в младежкия танцов ансамбъл към Двореца на културата на хранителнта промишленост. След два месеца в подготвителната група, те са приети  в основния състав на ансамбъла. В края на втората година на тяхното пребиване в ансамбъла един ден  хореографа им съобщава, че тази вечер по време на концерта в залата ще присъстват чужденци, и те  с особенно приповдигнато настроение се стараеха да се представят най-добре…

Тази вечер  в общежитието, когато той се стягаше за Домът на културата, по телевизията транслираха футболния мач  между СССР и България. Макар че много му се искаше да види мача и още повече, че той за първи път чуваше името България, и без да осъзнава, без да си дава сметка, в него се запали едно горещо желание България да победи, но трябваше да замине за концерта. Той тази вечер солираше в четири композиции. а всичко в репертоара му  бяха осем соло. Една композиция те изтанцувха на бис, което беше за ансамбъла едно обикновено явление.

След концерта хореографа им каза, че всички трябва до отидат в хола  и да общуват с чуждениците. Човек не може да си представи, колко беше той учуден от фкта, че чужденците се оказаха  български туристи. Той мълчеше като риба, че е българин, тъй като вече беше позабравил езика  и още повече, че за първи път вижда живи бългри от България. Един българин от групата реши да научи присъстващите  да танцуват хоро и той започна да показва стъпките и да  обяснява, но никой нищо не разбираше  думите му. И    ето трагедията…Едно момче от ансамбъла издабанва:а ми Ванката нали е българин, нека да преведе, но той, Ванката, нищо не  разбираше от хореграфската лексика и готов беше  да потъне в дън земя  от Срам, че не знае майчиния език. Той имаше чувството, че сега ще изгори от запалените като пожар бузи. Хорото бързо научиха, тъй като за професионалисти не беше много трудно.

След завършването на вечерта, той отиде да изпрати групата до хотела. Всички влизха в хотела и му подаваха  ръка за сбогом и благодарност за концерта. Последният българин му стисна ръката и го попита:Ваньо, кога ще се завърнеш в родината?Този необикновен въпрос го стресна и той светкавично почувства как към  гърлото му се вдигна една твърда буца, а от очите му , като от отприщен бент, се поляха нечакани  сълзи и той инстиктивно прегърна този съвсем чужд за него човек като най-близък роднина…

Той вървеше по Старо-Невския проспект към Александро-Невската лавра-там се намираше колежа- и направо ридаеше, кто всъщност не осъзнваше  защо лее сълзи. . От време на време той избършваше с външната страна на дланата си потокът от сълзи, и мислено  си даваше клетва на всяка цена да научи майчиния език.

След завършване на спортния колеж той с приятелите поля дипломата в ресторант Астория и пътните пари почти бяха се източили и те  решават за един месяц да рабоят като инструктори по физкултура в пионерски лагер. По време на поредната пиянка на колегите по работата той попита студентите от биологическия факултет на Ленинградския университет:знаят ли те, къде се учи български език в СССР?Отговрът беше :  ами в нашия университет на филологическия факултет. След четири години мечтата да научи майчиния език се сбъдна-той успява  да се запише във филологическия факултет на Ленингрлдския университет, катедра на  славянските езици. Изречението пред   входа на хотела на ония необикновен българин-Ванью, кога ще се завърнеш в родината- живее в неговото сърце цял живот. .

                                                        И. Серт-Чепразов, филолог – славист.