За България с любов

стихове – Татяна Танасова-Тодорова

Българийо, преди да стъпя на твоята земя, преди да глътна от твоя въздух, преди да усетя мириса на твоите цветя, казвам ти, че много се вълнувам, много те обичам!

Обичам те не само заради това, че земята ти е бога­та, че въздуха ти е чист, че цветята ти са прекрасни. А най-вече защото ти, БЪЛГАРИЙО, си моята прародина. Обичам те така, както обичам пустинната Буджакска степ, защото съм се родила там.

Първата среща с теб бе много вълнуваща, защото е първа.

Идвам аз, която никога досега не съм усещала дъха на българската земя, лъха на българския вятър, вкуса на бъл­гарския въздух, мириса на българските цветя, не съм чува­ла гласовете на българските птици, шумоленето на бъл­гарските гори, мълчанието на българските планини. Ти, която това всичко го имаш, ме прие в своята прегръдка с толкова обич и желание, за да ме направиш наистина щастлива поне за малко.

Излизам от влака и се вливам в твоя живот, вглеждам се в твоите очи, прислушвам се към твоето сърце и те по­знавам. БЪЛГАРИЙО! Това си ти; такава, каквато си те представях; такава, каквато те мечтах; такава, каквато те исках!

И все пак ти ме изненада. Всичкото, тук, наистина е много по-дълбоко, по-искрено, по-истинско, по-българско.5

За мен е необикновено, че всичките наоколо говорят на български, че всичките табелки и ценоразписи са също на български. А гласът на диспечера – еди-кой влак пристигна на еди-кой коловоз – ме спря да се вслушам в мелодията на омайващата сила на родния ми език, когото чувам и усещам отвсякъде.

Гледам една щастлива двойка. Те сигурно си говорят на български, обичат се по български…

Минава майка с дете, явно недоволна за нещо от него. Вслушвам се в нейната реч, за да чуя как му се кара на български.

Самотен мъж върви по улицата. Той сигурно си мисли на български. И ако заговори, ще говори на български… И птиците тук чуруликат на български. И по телеграфните жици, на които те са кацнали, “върви” също българска реч.

БЪЛГАРИЙО! Благодаря ти, че мога да усетя тук, как с този “звук сладък, най-мил в звуковете” е напоено всичко­то: студените планини и горещите пясъци, красивите рози и сивите камъни, яркото слънце и тъмните тунели, без­дънното небе и безкрайната земя.

БЪЛГАРИЙО!

Вървя по твоята земя и разбирам, че ти за мене не си просто географско название, не си просто държава на Бал­канския полуостров, ти си моят блян, ти си моята същ­ност.

Виждам на вратите надпис “бутни”, “дръпни” и невол­но се усмихвам. Тези думи за мен са толкова понятни и близки, всекидневни. Пък официално в такива места съм свикнала да виждам “от себя”, “на себя”. А думите “дръпни”, “бутни” ми заприличаха на две селски дечица, които са се изгубили в един голям град.6

Постепенно свиквам с табелки “Промишлени стоки”, “Млечни продукти”, “Книжарница” и т.н. Свиквам дори и с българската терминология по радиото и телевизията.

Свиквам с честата употреба на вълшебните думи: “Моля”, “Заповядайте”, “Много ви благодаря”, “Приятна ве­чер”, “Не се притеснявайте”…

Свиквам почти и с кимането, характерно само за бъл­гари от България.

Свиквам, но трябва ли?

Влакът, с който си заминавам, вече е на гарата.

Довиждане, БЪЛГАРИЙО!

Рано сутринта ще прекосим границата, и всичко това ще остане тук. Пък и аз ще бъда някъде там… ще стискам в ръката си едно листче, на което през нощта във влака съм написала тези редове: