БОЛГИ, БЕРСИЛИ И ЕСЕГЕЛИ – ОСНОВНИ ПРАБЪЛГАРСКИ РОДОВЕ

НА КАВКАЗ, ВОЛГА, ДУНАВ И В МАКЕДОНИЯ

 Иван Танев Иванов

Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

http://protobulgarians.com

Материали от Възнесенковското погребение в Историческия музей на гр. Днепропетровск

Благодарение най-вече на археологическите разкрития, в последните няколко десетилетия се изгради по-точна представа за прабългарите (първобългарите в езическата епоха) (Ангелова, 1995: 5-17; Рашев, 1993: 23–33). Противно на рудиментарната представа, чието начало води от преди 200 години, за тяхната малочисленост, ниска култура, монголоидност и хуно(тюрко)езичие (К. Иречек. История на българите. Прага. 1876г.; Плетнева С. А. Кочевники средневековья. Москва. Наука, 1982, с. 109), днешната наука представя различен образ на народа, създал и закрепил нашата държава. Прабългарите са имали преобладаващ памирофергански антропологичен тип (Боев, 1984: 36-40), числено са били равностойни на останалото население в ранната българска държава (Станилов, 2002: 67) и са притежавали висока материална и духовна култура. Макар че тяхното монументално каменно строителство се развива един, два века след създаването на държавата, то има различни черти спрямо съседния византийски стил. Дворците, крепостите, стопанските сгради (Чобанов, 2006) и храмовете (Дончева, 2002: 73-93) от езическата епоха имат голямо сходство със съвременните или предходните им от района на Салтово – Маяцк, Кавказ, Персия, Волжска България и Памир. Характерните при българските племена от Северното Причерноморие и Кавказ погребения с ниша, изкуствена деформация на черепа и послесмъртно обездвижване на крайниците са типични за Средна Азия в периода на кушанското разселване от II-ри в. пр. н. е. – III в. (Димитров, 1987: 98). Специфичният трислоен модел в строителството на временни укрепления, крепости и градове, който прабългарите въвеждат и в следващите векове утвърждават в цялата държава (Плискова, Преслав, Ловеч, Враца, Велбъжд, Мелник) има пълно подобие във Волжска България и Иранския Изток. Имали са силно развит религиозен култ от предзороастрийски (сапейски) тип със жреческо съсловие от колобри, монументални храмове и планетарна система от божества, центрирана около един главен бог – Слънцето. Практикували са двуобряден погребален обряд, като поравно е представено трупополагане и трупоизгаряне при пълна еквивалентност на останалите елементи на погребалната практика. Този факт е все още необяснен, но всъщност той не е изключение за древните индоевропейски народи, защото такава е била погребалната практика при античните траки и италийци. Ориентацията на гробовете и трупополагането при прабългарите по Долния Дунав общо взето спазва традиционната за причерноморските сармати посока север-юг (обратна на тази при траките), но в отделните некрополи показва значителни разлики (Григоров, 2006: 47 – 64). Това може да се дължи на племенните различия при прабългарите, които са все още слабо познати.

Хуно-тюркската хипотеза се опитва да реши въпроса за племенните различия при прабългарите по елементарен начин. Тя разглежда Аспаруховите оногхонтор-българи като едно единствено племе, което съгласно тогавашните мащаби е наброявало около 15-20 хиляди души (според К. Иречек 300-400 души), но е успяло да наложи своята власт и племенна титла khan (хан, кан) над “многобройните славянски племена”. Съгласно съвременните научно-обосновани данни обаче (Станилов, 2002: 67), числеността на народа на Аспарух е поне десет пъти повече. Това несъответствие още веднаж поставя въпроса имал ли е племенно деление народът, основал нашата държава и какво е било то?

Още един проблем, малко изтъкван, стои в тясна връзка с това племенно деление. Аспарухова България е „основана” по начин, съвършено различен от обичайния и типичен начин за основаване на държави. Чет нямат примерите, които представят основаване на държави по пътя на обединение на малки княжества, държавици или полиси, населявани от повече или по-малко родствени племена и народи. Така са създадени всички древни държави – Индия, Китай, Персия, Елада, по-късните империи като Римска, Киевска, Московска Рус, Османо-турска, така е създадена Хърватия, Полша, Германия, ако щете САЩ и Румъния в най-ново време.

Аспарухова България обаче е създадена по друг начин. Липсват преддържавни княжества от сродно население, които Аспарух да е обединил с война и насилие. Държавата като че ли се ражда изведнаж, на голяма територия, като завареното население е изтласкано по периферията. Явно е, че проблемът с предварителното обединение на прабългарските племена (княжества) е бил решен в по-ранно време, по времето на Кубрат или още по-рано.

Кои са били тези племена, родове или етноси? От историческите източници са известни няколко различни изброявания на раннобългарски племена или родове.

1. В много византийски, персийски, арабски и славянски източници прикавказките българи се разделят на “вътрешни българи” и “външни българи”. Съгласно арабски източници (Ибн Хаукаль, 1968), персийският израз за “вътрешни българи” е бил булгар-андарун, а съответната арабска калка – булгар ад – дахил. Тези изрази се срещат и в анонимния труд “Худуд ал-Алем”. Досега обаче историческият смисъл на определенията “вътрешни” и “външни” българи не е изяснен и те не са свързани с нито едно реално историческо формирование на ранните българи. Според данни на лингвистиката, терминът “оногхонтор – българи” означава “вътрешни българи” (Оногундури, утигури и кутригури – смисъл и значение на тези названия.).

2. Според византийските хронисти Теофан и Никифор, Кубрат бил владетел на българското племе оногундури в Кавказката област. Това племе под формата Олхонтор-блкар заедно с Купи-булгар, Дучи-булкар и Чдар-болкар, които се споменават в Арменската география на Анания Ширакаци, са образували Стара Голяма България. Към това обединение се числели и утигурите и котрагите (котрагирите). За котрагите се съобщава, че не са българско племе, а само сродни и подчинени на българите (Бешевлиев, 1981: 31).

За утигурите и особено за оногхонтор-българите има малко византийски сведения. В средата на VI-ти век (вероятно около 558 год.), Захарий Ритор оставя съобщение, в което се посочват най-важните народи населяващи “хонските”, т.е, сако-скитските предели зад Каспийската врата на север от Кавказ (Сукри, 1881: 25-26; Ludwig, 1982: S. 86). Изброените народи са “авгар, сабир, бургар, алан, куртаргар, авар, хасар, дирмар, сирургур, баграсик, кулас, абдел, ефталит и др.”. В този списък куртаргар са сигурно кутригурите, бургар и баграсик са българите и родствените им берсили, а абдел и ефталит са известните ефталити от Памиро-Ферганското междуречие. Самоназванието на ефталитите е хионити (хони), от тук те са известни още като „белите хони”. След разгрома на Ефталитската държава през 565 г. те се явяват при Кавказ като вархонити – авари. Берсилите и есегелите са местни, заварени племена, докато много от останалите народи (ефталити) са пришълци. Отсъстват названията оногундури и утигури, които вероятно не се схващат като названия на отделни етноси, а като част от българите (съответно “вътрешните” и “външните” българи). Захари Ритор специално отбелязва, че само българите и аланите (бургар и алан) имат градове, като българските градове са разположени близо до Каспийската врата – прохода Дербент (градовете Семендер, Беленджер, Бургур, Балк, Булгар Балк), а номадите са в северните степи. Така, Захари Ритор поставя българите в местоживелището на оногундурите и отделя номадите на север като народ, различен от българите.

Малко по-рано (около 450-500 г.) известният арменски географ Мовзес Хоренаци (Мойсей Хоренски) остава подобни сведения в ранноарменската географска книга Ашхарацуйц (Светопоказател): „Сарматия (азиатската й част) се отделя от своята (европейска) половина чрез източните покрайнини на Рипейските планини, реката Танавис, Меотийското море, и се простира по протежение на Кавказските планини при Грузия и Албания чак до Каспийското море. В Сарматия се намират планините Хипийски (‛Ιππικ), Кераунски (Κεραύνια) и други, и много реки, в това число Итил (Волга) с 70 ръкава, на бреговете на която се е укрепил народът басили. В Сарматия живеят следните народи: 1. хазари, 2. буши (вероятно булхи, вид българи), 3. баслики (барсили), 4. апшеги, 5. апхази, 6. царствени сармати, 7. иппофаги (млякояди), 8. нахчаматяни, 9. фтирофаги, 10. сюрикаци (вер. сираки), 11. митрикаци, 12. амазони, 13. алани, 14. хебури (вер. хебари), 15. кудети, 16. скюми, 17. аргавети, 18. марголи, 19. такоци (вер. такри), 20. аргози, 21. дачани, 22. пинчи, 23. двали, 24. хони (хиони, хионити – ефталити), 25. воспури (вер. апули), 26. цанари, които държат проходите Алански и Цекан, 27. туши, 28. хуши, 29. кусти, 30. антропофаги (човекоядци), 31. цхавати, 32. гудамакари, 33. дуичики, 34. дидоци (вер. дигоици, дидои), 35. леки, 36. катапастиани, 37. агутакани, 38. хенути (вер. хенуки), 39. шили, (вер. шиби), 40. тчигби (тчиги), 41. хели, 42. каспи, 43. пyxи, 44. ширвани, 45. хсрани (вер. харани), 46. таваспари, 47. хечматаки, 48. ижамахи, 49. пасхи, 50. пусхи, 51. пиконаки, 52. бакани, 53. маскуты (масагети), които са до самото Каспийско море, където достигат крайните възвишения (отрози) на  Кавказ и където е издигната Дербендската стена – грамадна твърдина в морето. Пò на север живеят хоните (т.е, хионитите – беленджери, берсили), които държат града Варачан (Беленджер), както и други градове. Царят на Севера се нарича Хаган. Той е владика на хазарите. Царицата, жената на Хагана, произлиза от рода Басили (барсили, берсили).

3. Арабските хронисти Ибн Руста и Ал Гардизи съобщават, че българите на север от Кавказ се делят на три основни клона (рода, части): Берсула (Барсил, берсили), Есегел и Булгар. Това е най-ранното и исторически обосновано деление на прабългарите на реално съществуващи и добре засвидетелствани етноси и племена. Поради арабските нашествия значителни групи от това население мигрира на север към Волжска България. Съгласно други арабски източници, същите три основни племена – берсил, есегел и болгар населяват и по-късно образуваната Волжска България, към които се прибавят още две български племена – баранджар и темтюз (тетюз). Тетюзите са вероятно дял от източнокавказкия народ татеши или тати, които се считат  потомци на ираноезично население, преселено от Памирския район в прикаспийските области на тогавашна Албания от персийския шах Пероз (Фируз) I (459—484 г.) (Пигулевская, 1940: С. 86). В сведенията на арабския пратеник Ибн Фадлан за волжските българи (X-ти век) се указват същите групи българи: булгар и аскал, като се добавя, че има и отделен род ал-баранджар. Персиецът Ибн-Даста, живял в Хорасан също свидетелства, че волжските българи се делят на три колена: берсула, есегел и болгар, а относно начина си на живот и трите дяла са на една и съща степен в развитието си (Хвольсон, 1869: 23).

Племето берсула (баранджар) се свързва със страната Берсилия и известните берсили в земите около Каспийско море. То живее около града, записван в арабски и еврейски източници като БЛНГР, чието име условно се транскрибира като Беленджер, Баланджар и Баранджар и се локализира в историческата област Берсилия. Най-вероятно родът баранджар или беленджер е племето берсили, което според много съвременни автори принадлежи към българската етническа група. Това се потвърждава от сведенията на арабските автори Ибн Руста и Гардизи за българското племе барсула. Вероятно по-ранно или второ име на Беленджер е било името Булкар-Балк (Bulkhar-Balkh – Български Балх), споменато в турския превод на „Историята” на Ат Табари.

Кои са тези берсили, щом като според древните хронисти те са българско, при това първостепенно българско племе? Мовзес Хоренаци нарича хони населението на Беренджер, берсилите, т.е, берсилите са хони – хионити. Страната Берсилия е обхващала земята на днешен Дагестан, както и територията на север от него до делтата на Волга, включвайки известните Хипийските (Конски или Български) планини. Била е населена от преди новата ера главно с различни сарматски и сакски племена – массагети, маскути. Арабският хронист ал-Балазури пише, че ал-Баршалия (Берсилия) е разположена на север от Дербент. Византийските хронисти Теофан Изповедник и Никифор разказват, че преди да нападнат Кубратова България, хазарите излезли от страната Берзилия (при Теофан) или Верилия (при Никифор). Михаил Сириец (Michel Ie Syrien, 1901: 364) нарича тази страна Берсилия, а арменски източници говорят за страната на басилите. За Берсилия Теофан говори, че това е страната, известна като Първа Сарматия (Иоанн Малала, 1831: 60-62, 161-162). Названието Първа Сарматия се използва и от Птолемей, а от него това название се възприема и от ранните християнски автори, например в “Арменска география (Патканов, 1877: 15-16; Сукри, 1881: 16, 25-26).

Названието Берсилия произлиза от името на сарматското племе берсили, барсили или басили (Новосельцев, 1990). Според “Арменската география” (Патканов, 1877: 15-16; Сукри, 1881: 25-26), племето баслаци (барсили) обитава земята Сарматия, намираща се в делтата на р. Итил (Волга). Според арменски източници, през II-ри в. сл. н. е. на север от Кавказ се заселва племето баслики, което напомня индийското наименование на народа Бахлики от района на град Балх. Вероятно тук става дума за т. н. “втора вълна сармати”, дошли от Средна Азия около делтата на Волга. Тези нови заселници донасят обичая на изкуствена деформация на черепа, който е типичен за прабългарите, но непознат за ранните тюрки.

На проведената във Варна V международна конференция “Прабългарите в Източна и Централна Европа”, 22-24 април 2004, историкът от Дагестан проф. д-р и.н. Мурад Мохамедов обоснова тезата, че първото държавно обединение на територията на Кавказ – т. нар. Берсилско царство, е създадено от древните българи. Може би точно това е държавата на Авитохол, образувана през или около 165 г., както посочват данните от Именника на раннобългарските владетели.

Археолозите намират останки от материалната култура на Берсилия в днешната област Башли в Северен Приморски Дагестан (Артамонов, 1962: 130, 132; Федоров, Федоров, 1978: 70), където се намират и останките от древните берсилски градове Беленджер и Семендер, чийто културни пластове водят началото си от II-ри век и свършват до арабските нашествия в X-ти век. Арменските автори наричат Беленджер с името Варачан и предполагат, че този град е бил столицата на Берсилия. Както изглежда реката Сулак, течаща близо до града, в древността също се е наричала Беленджер. В 723 г. арабите, водени от Салман превземат Беленджер и тъй като пленниците се оказват твърде много, те били издавени в реката Беленджер.

Голям брой топоними в района говорят за българско присъствие. В ръкописа на Ахмед бен Азами за поход на арабския пълководец Салман в 652-653 г. се казва: „Напускайки Дербенд, Салман достигнал да хазарския град Бургур… Продължавайки своя път той пристигнал в Билкар, който не влизал във владенията на хазарите и устроил лагер на прекрасните поляни край града, намиращ се в близост с голяма река”. По повод на същия поход Ибн Ал Насир пише, че след превземането на Беленджер – Булкар Балк, Салман тръгнал към друг град, наречен Вабандар, в който имало 40 000 домове. Руският специалист по история на хазарите, М. И. Артамонов свързва названието на град Вабандар с етнонима на българското племе уногундури, което при хазарите (в писмото на каган Иосиф) се предава като в-н-нт-р, а при арабите – венендери или нендери, а при византийците – уногундури-оногури. На основата на подобни документални свидетелства, Артамонов заключава, че през ранното Средновековие, Северен Дагестан е бил населен от прабългарски племена (оногундури, берсили) и е правилно тази територия да се нарича не Царство на хоните (хионитите, а не хун-ну, хуни!), а Царство на българите с главен център град Варачан – Беленджер (Aртамонов, 1962: 184).

В различните източници есегелите са известни като аскал (Ибн Фадлан, 922 г., Гардизи, 11в.), ашкил („Худуд Ал Алам”, 982 г.). Вероятно есегелите са родствени с  по-ранното местно сарматско племе язиги, като и с по-късното голямо племе аси, яси от района на Северното Причерноморие. От тях днес са останали названията асиаг (осетинско название на балкарците), асиаки, осоки (народ в Кабардиния), река Ассокай в Кабардиния, река Оскол, приток на р. Северински Донец, град Ошел в Чувашия и др. Във Волжска България есегелите (искили, аскали, ашкали) обитават дясното крайбрежие на р. Волга с център есегелския град Ошел. Волжските българи са живели в обширен район с център град Булгар – столицата на тяхната държава. По-късно столицата се премества в град Биляр, също населен основно с българи. Есегелите биха могли да имат връзка с най-ранно известното население на Северното Причерноморие – кимерите, ирански племена родствени на по-късните скити и сармати. Самоназванието на кимерите е ескуда. Като имаме пред вид, че “-да, та” е суфикс за мн. число при иранските племена, в това название може да се обособи семантичната основа “еску” (ескуда = еску + да). Основата “еску” е еднаква със семантичната основа “есег”, “язиг” на по-късните племенни названия есегел, язиги. Този факт, подкрепен от етническата близост на кимерите и есегелите и общото им обиталище, говори за тяхната историческа приемственост.

Сравнително по-малко данни има за присъствието на берсили и есегели на Балканския полуостров. Заселването на полуострова от прабългарите става на два етапа. Първото и по-слабо заселване е през втората половина на V-ти век, когато четири прабългарски племена се местят от района на Кавказ в Западните Карпати. По-късно част от тях слизат на юг в района на днешните южноалбански градове Берат (Бялград, Велика) и Химара. Второто заселване е след около един век и съвпада с идването на народа на Аспарух и Кубер. Счита се, че Аспарух е водел предимно оногхонтор – българи, но вероятно в състава на народа му е имало и други племена.

Съгласно данните на Б. Клайнер [Блазиус Клайнер. История на България – С., 1977], първото заселване на българите на юг от Дунава става още през 507 г. в земите на дн. Южна Албания и Македония, т.е, това са част от споменатите по-горе четири прабългарски племена. Това заселване, както и по-късното преселение на българите на Кубер в Западните Балкани е описано по следния начин от византийският архиепископ на Охрид Теофилакт: “…. когато тоя народ (аварите) се изтегли, дойде друг, още по-беззаконен и свиреп, така наречените българи, от скитските предели; той като премина през реката, наречена Истър (Дунав), дойде като тежък бич, изпратен от Бога върху западните краища (на империята)”. В друг летопис [Среднеболгарский перевод хроники Константина Манасии, София, 1988, 228-229] писан очевидно на север от Дунава, заселването на българите в Западните Балкани се описва така: “Много же бесчсльни съще испълнишя сия стран Доунавь и она до Драча и далее”. В превод – “много, почти безчислени, те (българите) изпълниха отсамната страна на Дунава и отвъдната до Драч (дн. Дурас, Албания) и по-нататък”. Същото заселване е описано с почти същите думи в един старинен руски летопис от 1627: “При този цар Константин дойдоха българите през река Дунав. Многочислени, даже безбройни, те (българите) изпълниха цялата земя дори до Драч …. тъй като българите и персите и влъхвите са едно и също и всички те са на тази земя преселници” [Национална библиотека Кирил и Методий, 774].

Ценното в руския ръкопис, който явно е препис от много по-стара хроника е добавката, че “българите и персите и влъхвите са едно и също и всички те са на тази земя преселници (пришълци)”. Досега смисълът на тази фраза не е разкрит, но общо взето преобладава мнението, че фразата изразява родството на българите и персите [Добрев П. (1995) История на българската държавност. ИКК”Славика-РМ”, София, с. 53]. Според мене смисълът е съвсем друг и се отнася за състава на българите – пришълци, заселили Западните Балкани. Смисълът на фразата е, че и българи и перси и влъхви са пришълци и заселници на земята на юг от Дунава, т.е, това са три сходни народа, които заедно заселват тази територия. Имайки пред вид, че както на Кавказ, така и на Волга българите са съставлявали три племена (рода, етноса)- болги, берсили и есегели, можем да приемем, че фразата “българи, перси и влъхви” означава точно това – “българи, берсили и есегели”. Вземайки пред вид, че частичката “-ли” в “берсили” е явен суфикс и може да се изпусне, получената основа “берси” буквално съвпада с “перси”! Връзката влъхви – есегели може да се обясни, ако си спомним, че в най-източните земи на Стара (Кубратова) България е имало два големи града, наречени Балх и Булгар Балк (Беленджер). Като имаме пред вид, че много стари български градове са имали етнонимни названия (градовете Булгар, Белар, Сувар, Ошел във Волжска България, градовете Булгар Балк, Бургур, Блнгр над Кавказ), можем да предположим, че около Балх и Булгар Балк е живеел народ, наречен балх или валх, оттук названието влъхви. Народът булх вероятно е този, който е обозначен като “буши” на второ място след хазарите в списъка Мовзес Хоранаци. Значи това е голям народ, вероятно част от прабългарите.

Тези данни показват, че както в районите на Кавказ и Волжска България, така и в Трансилвания и Македония, трите български племенни групи – берсили, есегели и българи са вървели и живяли заедно. През средните векове и до скоро, в Македония, около град Битоля, е имало етнофолклорна група, наречена БАСЛАЦИ (барсяци, барсjаци, варсаци, върсяци, барсаци, бърсяци) (Тодоров-Бемберски, 2004). Това население е наследник на многобройното племе БЕРЗИТИ, което сърбите смятат за славянско племе (немам доказе, ала тврдим!). Но Дюла Моравчик и Иван Микулчич смятат, че се касае за племе от аваро-прабългарски произход, вляло се в българската народност. Това вероятно са племето “перси” или “берси” (берсили) от руския ръкопис. И наистина, най-известният вожд на това племе е носел иранското име Акамер, а суфиксът “-ит” в названието на племето е окончание за множествено число при скито-сарматите. Названието “варсяци” и особено “баслаци” буквално съвпадат с арменското название баслаци на племената берсили, записано в “Арменската география” (Патканов, 1877: 15-16; Сукри, 1881: 25-26). Това название е много близко и до името на племето баслики, което според арменски източници се заселва през II-ри век на север от Кавказ.

Някои български изследователи също считат, че заедно с оногхонтор-българите, на Балканите са дошли и берсили и есегели (Коледаров, 1979: 104; Балкански, 1996). Остатък от българското племе есегел може да са днешните шекели (секеи, секули, székely, szekel) – маджаризирано население в централна Трансилвания (окръзите Ковасна, Харгита и Муреш), наброяващо около 860 хиляди души. Проф. Тодор Балкански счита, че името на румънския град Брашов произлиза от името на тези берсили, живеещи в областта Оногурия (Трансилвания, Загора, Седмоградско). И наистина, образуването на топоними и хидроними на основата на племена и народи е характерно за района. Според руския историк професор Риза Бариев, топонимът Яш и подобните му още около 50 названия на селища по Северното Причерноморие произлизат от названието аси или яси (бели, благородни) с които са наричани ранните българи и родствените им алани (Бариев, 1997). Голям брой хидроними по Северното Причерноморие произлизат от местния ранно-ирански етноним роси (ruxs – светъл, ярък): река Рось (Ръсъ), приток на Днепър в Черкаска област, р. Порусье, долното течение на р. Дон е наричано “реката на росите”, част от Черно море до керченския пролив е наричано “морето на росите”, днешния Тамански полуостров е наричан в миналото “островът на росите”. В арабо-персийските хроники от Х в. се споменава хидронима Роска река (нахр ар-Рус), с който се обозначава или приток на р. Волга или самата Волга.

Археологическите разкопки потвърждават данните от хрониките за заселвания на прабългари в Средните и Западни Родопи и района на град Серес. Ето какво пишат археолозите по този въпрос: “…Все още се шири погрешното мнение, че древните българи са обитавали само част от Северна България. Родопските земи са били заселени от компактни български масиви… Втората голяма българска група се е заселила в Керамисийското поле около Охрид и долината на реките Струма и Вардар, в Средните и Западни Родопи” (Аладжов, Овчаров, 1987: 294-300). До Междусъюзническата война град Серес (Сяр) е населен предимно с българи, който са прогонени от гръцките войски през 1913 год. От античността до VII-ми век, този град носи названието Сике, това е гръцки топоним, срещащ се и близо до Константинопол. Новодошлите Куберови прабългари и славяни го преименуват на Серес, Сяр или Сер (Петров, 1981: 326-327). В периода VIII – XI-ти век, в града и околността живее многобройно население от прабългари, които оставят много рисунки и надписи по скалите на околната планина. В 1971 год. гръцкият историк Н. К. Муцопулос открива и публикува тези графити. Те са почти идентични с графичните изображения от Плиска, Преслав и други раннобългарски селища (Овчаров, 1981; Овчаров, 1980: 12).

Многобройно население от берсили е населявало и Северо-Източна България по времето на Аспарух. За това съдим пряко по археологически и косвено по омонимни и топонимни данни. Съгласно (Рашев, 2008: 243) некрополите в Девня-1 и Девня-3 принадлежат на българи и берсили. Ранните българи са използвали твърде често етническия признак за образуване на лични имена и топоними. Примери за това са епонимите Котраг, съответстващ на племенното название котраги, кутригури, Палгар – име на висш сановник, пратен от княз Борис за преговори в Рим, Аскал – един от тримата първенци във Волжска България през X-ти век и Парис ас-Саклаби (Парис – Борис) – местен жител на Волжска България, който превеждал на Ибн-Фадлан. Имената на Персиан (836 – 852) и синът му Борис (852 –889 +893) вероятно също са епоними, свързани с названието на берсилите. Счита се, че княз Борис носи името на барса, тотема на племето берсили (Рашев, 2008: 264), от което произлиза и самото название берсили. Барс е староиранско название на субтропичен хищник от семейство Котки, живеещ от дълбока древност в родината на берсилите – планинския район южно от Каспийско море.

Много топоними от Кавказ, Волжска България и Дунавска България произлизат от названията на народите, които са ги изградили и населили. Такива са посочените по-горе Булгар, Биляр, Ошел, Беленджер. Раннобългарският град Унгвар (днешния Ужгород) е бил център на най-северния комитат на Дунавска България – комитатът Оногурия, чието название се предава на дошлите по-късно маджари – унгарци. Названието Унгвар означава “оногурски град” от прабългарското “вар, варош” – град (Добрев, 2005). Названието Сугдея на един голям и древен град на Азовско море идва от етнонима на согдийците, народ близък до прабългарите, като се предполага, че първото население на града са били согди от Средна Азия. Днешният сръбски град Смедерево е разположен в район, населен до XIX-ти век предимно с българско население. В пътеписа си арменските пътешественици Хугас Инджеуженян и Степанос Кювер Адонц (1789-1800 г.) наричат града с името Семендер и посочват, че жителите му са дошли от Азиатска Сараматия (Голийски, 2001: 55), т.е, Берсилия. Други подобни топоними от Волжска България са Сувар, град в центъра на областта, населена със сувари и Тетюш – град в района на племето темтюзи, което се счита за българско. Интересно е, че един от комитатските центрове на Дунавска България се нарича Тетел, град северозападно от Белград, днешната столица на Сърбия. Топонимите Тетел и Тетюш са близки до етнонима “тетал”, с който персите са наричали ефталитите – народ родствен и сходен по историческа съдба на прабългарите (Войников, 2009: 218). Част от ефталитите мигрират на запад и се появяват в Европа като вархони, авари. Може би не случайно град Тетел се намира в района на Авария, присъединен към България след пораженията на аварите от франките и българите.

В съответствие с този етнически способ за образуване на топоними и като следствие от дунавското присъствие на берсилите може да се изведе названието на втората българска столица Преслав. Традиционно това название се приема като протославянско със значение „славен, преславен град”. В действителност, град Преслав възниква като военен лагер подобно на град Плиска, аула при р. Тича и много други, само че по времето на канас увиги Омортаг. Непонятно е защо войскарите на Омортаг ще кръщават своя военен лагер със славянска дума, още повече не е ясно какво „преславно” може да има в една полева казарма. Освен това, още два съвременни нему български града са носили подобно име – Преславец, намиращ се на брега на Черно море близо до Констанца, любим град на киевския княз Светослав и Малък Преславец, намиращ се на брега на Дунав близо до Тутракан. До това време протославяните не са строили градове и малко вероятно е те да са дали имената на новите прабългарски градове от езическата епоха.

Най-вероятно, топонимът Преслав е прабългарски и е образуван по подобие на названието на близко разположената Плиска, която в действителност носи оригиналното прабългарско име Плискав, Плискава. Подобно е и названието на късното селище Абоба, разположено до руините на Плиска, за което се счита, че има прабългарски произход (Aboba – Pliska, 2007). Абоба вероятно е късен фонетичен вариант на Абава, така като Къркижаба (село до прабългарски ров във Врачанско) може да е съвременен вариант на Къркезава, т.е, “Градище, Кале”. Верегава (от берг, планина + суфикса “ава”) е прабългарско наименование на Стара планина, откъдето може да идва името на град Берковица. Най-старото регистрирано име на Киев е Киоава (“И така, всички те – росите – се спускат по реката Днепър и се събрат в крепостта Киоава, наричана също Самбатас” –  (Багрянородный, 1989: 375). При арабите от Киоава се получава названието Куйаба (Куйафа), а в скандинавските саги Киоава се нарича Könugardr  (Кенугард – Кански град). Може да се мисли, че в топоним Преслав присъства същият топонимен и родов суфикс “-ав, ава”, характерен за други раннобългарски названия (Плискав, Верегава, Абава, Киоава, Къркезава). Като вземем пред вид този суфикс, от името Преслав може да се отдели морфемата ПРЕСЛ, която буквално повтаря названието на племето “берсил”. Най-вероятно, подобно на Плискав (и Абава), Преслав е прабългарски топоним със значение „берсилски стан, град населен от берсили”.

Поради нахлуването на южносибирското племе хун-ну (хуни, гуни, да не се бърка с хионите – хони=саки) в района на Кавказ (370 г.) част от аланите и прабългарите, включително и берсилите се разпръскват чак до Западна Европа. Поради това, названието на берсилите се пренася на много места. Много е популярна хипотезата, че столицата на Каталония – Барцелона носи името на берсилите – бългоро-аланско племе, което заедно с аланите и вандалите в VI в. са създават краткотрайна държава в този район. Исторически може да се обоснове и хипотезата, че столицата на Словакия – Братислава също носи името на берсилите. Първите писмени названия на това поселение са римски и латински: Герулата (50 г.н.е.), Posonium (от тук късното Pozsony, По́жонь), Istropolis (град на Истрос – Дунав). В периода 805 (Крум) – 819 (Борис) градът е включен в пределите на Първата българска държава (комитат Оногурия). Малко след това, в немска хроника от 907 г. се появява и новото “берсилско” название на града – Brezalauspurc = “Берсилски град” (Brezalau – берсилски, purc, burg – град). От немското Brezalau можем да възстановим оригиналното му българо-берсилско название, носещо прабългарския суфикс “-ав, -ава” – Берслав, Берслава (сравни подобния топоним Брашов в дн. Румъния). Това българо-берсилско название се запазва най-дълго, от българско време (Крум) до 1919 г., през който период името на града е известно в немския си вариант Pressburg, по унгарски – Prešporok, Prešporek. В 1919 г. градът става столица на новата славянска държава Словакия и приема названието Братислава, което всъщност е много близко до оригиналното си българо-берсилско название Берслава. Явно местното славянско население е помнело името, дадено му от родствените им българи и берсили и леко го е славянизирало.

Изказаният по-горе извод за тъждеството “перси-берсили” в някои хроники косвено се подкрепя от писмото-грамота на Иван Александър (1331-1371) до венецианския дожд Андреа Дандало, където се среща странно, необяснено досега определение – на няколко места негръцките букви от кирилицата са наречени „български или персийски” (Петров, Гюзелев, 1978: 255-256). Ако фразата „български или персийски” се чете „български или берсилски”, то тя добива смисъл. Наистина, новото добре обосновано виждане на българската историческа наука е, че кирилицата е създадена в Преславската школа по времето на цар Симеон и представлява допълване на гръцката азбука със знаци, взети от прабългарската рунна писменост. Новите, негръцки букви биха могли да се нарекат както български, така и преславски, т.е, берсилски, понеже са сътворени в Преслав. Точно това е искал да каже и цар Иван Александър, но вместо преславски е писал “берсилски” (всъщност „персийски” – изкривено), понеже все още е знаел, че преславски, берсилски и български е едно и също нещо.

За значимото присъствие на берсили в Първото българско царство на Дунава, освен наличието на некрополи, владетелски имена (Борис, Персиан, Персияна) и топоними (Преслав, Преславец), говори и ролята на барса – тотема на берсилите в изобразителното изкуство на ранните българи. Историкът Здравко Ждраков (Шумен, 2008 в печат) посочва, че барсът (планинският леопард, рисът) е бил герб на Средновековна България и на Асеневци, барс е била и основната фигура в коланните токи на прабългарите. Трите основни животни, изобразявани от ранните българи, са барс, елен и дракон (змия), които може да са тотеми на основните прабългарски племена.

След като коварната агресия на византийската армия в 680 г. е отбита, народът на Аспарух е заел като контрибуция земя на юг от Дунава.  Това е византийската провинция Малка Скития, днешна Южна и Северна Добруджа, където от дълбока древност живеят скити. Още във II-ри в. пр. н. е. тези скити образуват своя държава. Известни са шестима царе на тази държава: Канит, Тануза, Акроза, Елис, Харасп и Сариак, чийто имена са типично скитски и ираноезични [Методи Манов. Нови типове монети на скитските владетели Канит и Акроза. Нумизматика, сфрагистика и епиграфика. 3, част I (2006), 81-94]. Тези скити, които българската историография упорито не забелязва, сигурно са дали свои войници на Аспарух и са се влели безконфликтно в родствената й ираноезична маса на дошлите прабългари.

В първите години на Аспарухова България завареното протославянско население в Мизия е отстранено и пратено по западната граница. От византийските хроники не става ясно за колко и кои протославянски племена става дума. Приема се, че са били седем, макар че е възможно това да е едно племе с название, подобно на “седем”. Важно, но с неясен произход е племето севери, изпратено от Аспарух да охранява южната граница и Беройските планини от византийски нападения. Напоследък си пробива път мнението, че северите не са протославянско племе. Възможно е те да са част от севарите (савирите), предците на днешните чуваши, които първоначално живеят в района около северното течение на р. Дон, през който днес тече река Северински (!) Донец.

В настоящата статия се цитират многобройни данни, че в районите на Кавказ, Кубратова и Волжска България са присъствали основно три сродни прабългарски племена – болги, берсили и есегели. Приведени са данни, че и в обширния район на Балканския полуостров същото това сложно в етнически състав и разноезично население може да е съставлявало първоначалния прабългарски субстрат на Дунавска България. Съществена част от населението на новата държава са били и протославяните и остатъците от гърцизираното и романизирано тракийско население. Едва след християнизацията и приемането на новата официална писменост и език, тези етноси се сливат в една нова българска народност, като на някои места се формират отделни етнофолклорни групи. В този етногенезисен процес езикът на протославяните, благодарение на близостта си до официалния език, може да се е превърнал в lingua franca, поради което именно той е изградил гръбнака на езика на новата българска народност.

ЛИТЕРАТУРА:

A. Я. Федоров, Г. С. Федоров. Ранние тюрки на Северном Кавказе. М., 1978. с. 70

M. И. Aртамонов. История хазар, Ленинград, 1962, с. 184.

А. П. Новосельцев. Хазарское государство и его роль в истории Восточной Европы и Кавказа, Москва, 1990

А. Сукри. Ашхарацуйц. Венеция, 1881, с. 25-26.

Д. Димитров. Прабългарите по Северното и Западното Черноморие, В., 1987 г., с. 98

В. Бешевлиев. Прабългарски епиграфски паметници. (Издателство на Отечествения фронт, София 1981),  с. 31

В. Григоров. Ориентация на гробовете в старобългарските двуобредни некрополи на Долен Дунав. Археология. 2006, год. XLVII, кн. 1-4, с. 47 – 64

В. Залеская, З. А. Лвова, Б. И. Маршак, И. В. Соколова, Н. А. Фонякова. Златото на хан Кубрат. Перещепинското съкровище, 2006. Изд. Грифон, София, Превод от руски, с. 353.

Д. А. Хвольсон. Известiя о хазарахъ, буртасахъ, болгарахъ, мадьярахъ, славянахъ и руссахъ. СПб., 1869 г., с. 23

Д. Овчаров. Куберовите прабългари. Плиска-Мадара-Преслав, бр. 6 от 14 май 1980 г., с. 12

Д. Овчаров. Нови данни за ранното присъствие на българите в околностите на Солун (VIII – X-ти век), Родопски сборник, т. 5, София, 1981

Е. Ангелова. Сарматски елементи в езическите некрополи от Североизточна България и Северна Добруджа. Сп. Археология, 1995, 2, 5-17;

Ж. Аладжов и Н. Овчаров. „Данни за прабългарско присъствие в родопската област”. В: “Българските земи в древността. България през средновековието”. Втори Международен конгрес по Българистика, София, 23 май-3 юни 1986 г., Издание на БАН, София, 1987 г., с. 294-300

Ж. Войников. Етногенеза и миграции в Евразия през древността и ранното средновековие и мястото на древните българи в тях. Тангра ТанНакРа ИК, София, 2009, с. 218

И. Добрев. Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон. Изд. Рива. 2005

И. Т. Иванов. По пътя на българския етноним. Изд. Алфамаркет. 2005

Ибн Хаукаль, изд. М. де Гуе, 1968

Иоанн Малала. Хронография. Бонн, 1831, с. 60-62, 161-162

К. Багрянородный. Об управлении империей. М., 1989, с. 375

К. Патканов. Армянская география VII в. СПб., 1877, с. 15-16

М. И. Артамонов. История хазар. Л., 1962, с. 130, 132

Н. В. Пигулевская. Месопотамия на рубеже V—VI вв. н. э.: Сирийская хроника Иешу Стилита как исторический источник. М.; Л., 1940. с. 86

П. Боев. Произход на капанците и хърцоите по антропологични данни. Българска етнология. 1984, кн. 3, с. 36-40

П. Голийски. Джагфар тарихи като извор за историята на българите. Български векове, бр. 3, 2001 г. с. 44-56

П. Коледаров. Политическа география на Средновековната българска държава. Т. 1, II, София, 1979, с. 104

П. Петров, В. Гюзелев. Христоматия по история на България, том 2. Изд. Наука и изкуство. София. 1978, стр. 255-256, превод на В. Гюзелев от Codice Trevisaneo, f. 447  – Archivio di Stato, Venezia

П. Петров. Образуване на българската държава. Наука и изкуство. София. 1981, с. 326-327

Р. Бариев. Философские аспекты этногенеза волжских булгар. Санкт-Петербург, 1997

Р. Рашев. Българската езическа култура VII – IX век. ИК “Класика и Стил”. София, 2008, с. 243, с. 264

Р. Рашев. За произхода на прабългарите. – Studia protobulgarica et medievalia europensia. В чест на проф. Веселин Бешевлиев. В.Търново, 1993, с. 23 – 33

С. Станилов. Славяните в Първото царство. Второ допълнено и преработено издание. Класика и Стил ООД. София 2002. с. 67.

Ст. Дончева. Езическите храмове – опит за архитектурно-семантичен анализ. Acta Musei Varnaennsis. III-2. българските земи през средновековието (VII – XVIII в.), Варна, 2002, с. 73-93

Т. Балкански. Трансилванските (седмиградските) българи. Етнос. Език. Етнонимия. Ономастика. Просопографии. ИК “Знак ‘94”, Велико Търново, 1996

Т. Чобанов. Наследството на Сасанидска Персия у българите на Долния Дунав. Издава сдр. Плиска. София, 2006

Хр.Тодоров-Бемберски. Името българи – история и същност. Библиотека Елбекен. ИК Огледало. София. 2004

Aboba – Pliska: A palase iceland in the cottage sea. p. 234-240. Capter V. Pliska – Town and Hinterland. In: Post-Roman Towns, Trade and Settlement in Europe and Byzantium. Volume 2. Byzantium, Pliska and the Balkans.  Eddited by Joachim Henning. De Gruyter. 2007

D. Ludwig. Struktur und Gesellschaft des Chazaren-Reiches im Licht der Schriftlichen Quellien. Munster , 1982. S. 86

Michel Ie Syrien. Chronique. P., 1901, T. 2. P. 364