ВАСИЛ ЕВСТАТИЕВ АПРИЛОВ – 21.07.1789 – 2.10.1847
Честит рожден ден на един от най – обаятелните представители на Човечеството
ВАСИЛ ЕВСТАТИЕВ АПРИЛОВ – 21.07.1789 – 2.10.1847
ВАСИЛ ЕВСТАТИЕВ АПРИЛОВ
На 21 июли 2014 г. навършват 225 години от рождението на Васил Априлов, един от великите представители не само на българите, но и на човечеството въобще. Той е велик не поради писателската си дейност, не поради някакви революционни прояви, меценатство, но преди всичко поради това, че е пример на великата, всеотдайната любов към Отечеството си. Негов съмишленик в процеса на възраждането на българския дух през 19 век Григор Пърличев е изрекъл: “Който не обича Отечеството си, той не може да се счита за честен човек”. Васил Априлов се отнася към свръхчестните българи. До четиридесетгодишна възраст той води живот на един обикновен еснаф – в най-добрия смисъл на думата. Известно е, че тази възраст се смята за настъпилата човешка зрялост, граничаща с житейска мъдрост. Тъкмо на тази възраст Васил Априлов прозрява и останалите седемнадест години живот той посвещава на своя поробен народ, на своето мило Отечество, скрито от цивилизования свят под варварската мъгла на османското иго.
Нашият ГЕРОЙ е роден в планинското градче Габрово – днес град, който се смята за столицата на хумора в България. Някои мислят габровците за скъперници. Ясно е че такива хора не напълно разбират хумора исамоиронията на един древен народ, кавито са българите.Априлов със своя живот напълно опровергава това погрешно мнение. Всъщност габровците със своята весела и оптимистична самокритика дават на човечеството пример за рационален, разумен живот, в който на първо място е трудът, създаващ и матералните, и духовните ценности. Но те дават този пример чрез призмата на самоиронията и шегата. Българинът е известен в света със своята фантастическа работливост, и стремъжът на габровците да исползват заработените материални средства най-ефикасно, най-рационално, най-разумно свидетелствува само за едно: те ценят своя труд и съветват на цялото човечество това разумно отношение към човешкия труд въобще.
По такъв начин, трудолюбието, предприемчивостта и високото чувство на хумор рисуват габровците като един хармоничен народ, с чувство на собствено достоинство, което всекидневно се съвършенства и се запазва под контрола на самоиронията и веселата критика на недостатъците, които са част от човешката природа.
В подножието на северния склон на Стара Планина (тя пресича България от запад до изток), почти в центъра на страната се е разположил град Габрово – един от центровете за обработването на кожи и българското железарство (оръжие, ножове, кинжали, кантари, пушки и т.н.).
В последната четвърт на осемнадесетия век в кризисна Турция започват да действат въоръжени банди, получили в историята име «кърджалии». Названието – име произлиза от думата “кър”, то ест КЪРСКИ – полски (от поле) разбойници, грабители. Не за първи път, но особенно жестоко в 1800г. и Габрово бил ограбен и превърнат на пепел, според думите на самия В.Априлов. Ето в таково тревожно и опасно време минава детството на малкия Васил.
Подават ръка и го спасявят по-големите му братя Христо и Никифор, които имали търговска къща в Москва. Още през втората половина на 18 век българите основали пет търговски къщи в Москва, една от които принадлежала на братята Априлови. През 1799 г. в България почива баща им и те, братята, идват в Габрово да уредят имуществените въпроси.. През 1800 г. те се връщат в Москва заедно с единадесетгодишния Васил, а в Габрово остава тяхната сестра Керра, която почива в средата на 19 век.
На дванадесетгодишна възраст Васил започва да учи гръцки език, а през 1807 г. завършва гръцка гимназия в румънския град Брашов. След това, осемнадесетгодишен, той заминава за Виена да следва медицина, но се учи само една година и зарязва медицината заради психологическата бариера спрямо нея.
През 1811 г. той пристига в Одеса, която през ония период едва навършва 17 години. Тук той започва да работи в кантората на гърка Никола ТЕОДОРИДИ, който е брат на съпругата на търговеца МАРАЗЛИ от Цариград. Този Маразли е бащата на бъдещия кмет на Одеса Григорий Маразли, името на който и досега носи една от улиците на града.
Към този период българските търговски къщи в Москва фалират (банкрутират), и братят му Никифор заминава за Цариград, където се оженва за роднината на съпругата на Маразли. Следователно, Априловското семейство става част от семейството на прочутите Маразли, и по такъв начин изглежда, че младежът Васил започва да работи в Одеса в кантората на роднини.
След недълго време Никифор напуснал Истанбул и пристигнал в Одеса, където заедно с Васил, който съумял да спести необходим капитал и вече напуснал кантората на Никола Теодориди, открил собственно дело – завод по производство на руска водка. Заводът се е намирал на територията на Одеското пристанище. До завода бил открит магазин за продажба на водка. На битово ниво съществува мнение, че Димитър Менделеев бил изобретател на руската водка, но ученият се радил чак през 1834 г., а априловския завод вече работил през второто десетилетие на 19-я век и чак до 1821 г. Мимоходом трябва да забележа, че помещението за магазина в същата 1821 г. било подарено на гръцкото общество «Фелики Етерия», което подготвяло в Одеса въстание за освобождението на Гърция от турско робство.
Освен това, братята произвеждали калвадос (на руски “самогон”, на български “ракия”), като предварително купили земя в района на лимана Куялник, насадили градина от 300 ябълкови дървета. Ябълковата градина край лимана Куялник се вплела в генералния план за озеленяването на Одеса. По такъв начин В.Априлов като българин внася своя весом дял в украсяването на града. Всички насаждения в Одеса са докарани от Италия, Испания, Южна Америка, гр.Уман, и насадената от българите ябълкова градина е била като дял (лепта, принос) на братята в озеленяването на нашия град.
С пристигането на Никифор те откриват още едно предприятие: фабрика за пречистване на жълтата холондска захар, която е била докарвана на ситен пясък.
Заводът за производство на водка работи до 1821 г.(през същата година в Одеса от Кишинев пристига А.С.Пушкин), а фабриката – до 1828 г. След това братята си разделят печалбата, и Никифор се завъръща в Цариград. Васил си слага парите в банката (ползва само процентите=лихвата) и заживява един живот под строга диета, както той сам се изразява, защото боледува от охтика, т.е туберкулоза=чахотка. Трябва да се изтъкне, че мнозина от българите, пристигнали в Русия, боледуват и умират от тази напаст-туберкулоза. Изводът е, че климатът на Русия не е благоприятен за балканските народи.
Към двайсетте години на 19 век Васил Априлов придобива в Одеса определена известност, се запознава с Дюк дьо Ришильо, с граф М.С.Воронцов, става търговец от трета гилдия, сетне стига и до първа. Много ми е интересно, бил ли запознат Васил Априлов с А.Пушкин, който работи в канцеларията на граф М.Воронцов? Може би, някой изследовател ще да се натъкне на такъв материал… И не е случайно, че в 1828 г., Васил Априлов бива избран за член на гръцкото настоятелство в Одеса. Той добре владее и старогръцкия и тогавашния книжовен гръцки език и се смята за “нежински грък” (още от 17-я век като център на гръцката колония в Русия става град Нежин). Въобще, от гореказаното става ясно, че Васил Априлов на своето време е бил високообразован човек. В гръцкото настоятелство той работел две години и след това скъсал всякакви отношения с гърците, заминал за Цариград да си оправи здравето. След три месеца престой в Цариград, а по-точно през 1831 г., Априлов се врърнал Одеса.
Веднъж съвсем случайно той се натъква на книгата на Юрии Венелин «Древние и нынешние болгаре». На онзи момент Васил навършва четиридесетгодишна възраст. Книгата на Ю.Венилин му прави извънредно голямо впечатление, като че ли изведнъж звъннали хиляди камбани, известяващи за нещо епохално, нечувано и невиждано…Тази книга му преобърща изцяло съзнанието и целият светоглед. Васил напълно се оттегля от гърците и тяхното влияние и «се обърна към собственото отечество и народ» както той сам се изразява.
В Одеса тогава живеят и други българи, сред които се откроява личността на Никола Стефанов Палаузов, също габровец, който избягва в Русия през Молдова. За подробностите на перипетиите в неговия живот препоръчвам интересната книга на Елена Налбантова «Васил Априлов-време и съвременници».
Тази статия е написана с 10 г. по-рано от книгата на госп. Елена Налбантова, но моя материал не беше публикуван от българския вестник. Тъй и остана да лежи в чекмеджето.Фактът,че българкият учен пише цяла книга за Васил Априлов свидетелства за моя правилен и актуален избор на този просветителски материал,който беше игнориран от българския вестник.Пита се:наистина ли този вестник е български?Или само се прави вид?
Н.Палаузов също проявил предприемаческа смекалка и скоро време заработил толкова пари, че си открил в Одеса бакалница, която станала пристанище за Васил. Никола Палаузов на онзи момент се оказал единствен събеседник на Васил Априлов. Те твърде много се срещали в бакалницата, дълго общували на различни теми.
Веднъж, а по-точно на 20 июни 1832 г., Васил Априлов за пореден път дошъл в бакалницата и заварил там едно дванадесетгодишно момче-син на сестрата на Никола Палаузов. Момчето се казвало Васил Рашеев, който впоследствие ще да остане душеприказчик на Васил Априлов чак до 1888 г. Момчето също било от Габрово. В.Априлов го попитал за училищната работа в родния им град, и момчето разказало, че избягал от даскала, оставил келията и че в Габрово нямало никакви училища. От тази смазваща информация в гърдите на В.Априлов като че ли експлодирала бомба, както разказвал по-късно Н.Палаузов; той целият пламнал, очите му светнали, като мълния…Изведнъж се обърнал към Палаузов и предложил да жертват по 2 хиляди гроша за преустройство на черковното училище в светско. Никола Палаузов и секунда не се двуумил, като светкавично се съгласил…И работата тръгнала.
Има нужда да се подчертае, че Никола Палаузов имал голямо семейство и все пак той до края на живота си (1853 г.) оставал неразделен приятел на В.Априлов и продължавал да плаща годишно 2000 хил гроша за Габровското училище. Те започнали да работят на просветната нива заедно, и след кончината на Васил, Н.Палаузов продължил общото тяхно дело.
Въобще личността на Никола Палаузов е толкова величественна, че заслужава не само отделен очерк, но и цяла книга. Тук аз ще направя само няколко щтриха. Никола Палаузов бил по-голям на възраст от В.Априлов и по-здрав, по характер тих, интеллигентен, добър, с бодра и чувствителна душа, с дълбок ведър ум. В Одеса станал голям приятел и помощник на млади българи, учащите се в различни учебни заведения.
Те с Априлов са земляци. Н.Палаузов се ражда в Габрово през 1776 г. На младини заедно с приятеля си убиват един читак-българин(българин, говорещ на турски), и избягват в Добруджа. След малко с друг приятел заминават за Бесарабия и работят тук като овчари при един чокоин. Овчарството се оказва доста несполучливо, и те заминават за Кишинев, а после пристигат в Одеса през 1812 г.
Както и Априлов, Н.Палаузов работи в Одеса при един грък като бакалин. С неимоверна икономия съумява да събере необходимата сума и да открие собствено дело-мааза, както тогава казват. По такъв начин Палаузов става бакалин и неговата фамилия (семейство-потомците) през 19 век широко застъпва общественния, политическия, военния и научния живот в Одеса.
Сега нека да видим, как Палаузов и Априлов създават Габровското училище, което слага основите на българската народна просвета в първата половина на 19 век.
Нека и ние да се поучим от тях. Първо, те пишат писмо в Букурещ до тамошните български търговци: Йовчев, Килифоров, братя Мустакови и Бакалоглу. Между другото, към българските фамилни имена по време на турското робство тази «добавка»-суфикс «оглу значи почит и уважение към носителя на името. Букурещките българи подхващат идеята на Априлов и Палаузов с ентусиазъм.
Второто писмо написват на 16 август 1832 г. до габровската Община и тамошните чорбаджиите. Тези пък се отзовават с още по-голям възторг. А кой казал, че българските чорбаджии не са били патриоти, а само изедници? Да, всяко стадо има мършава овца, но….истината е друга… След като получават съгласието всички адресати да вземат участие в създването на Габровското училище, Никола и Васил изработват документ, който да подтвърди съгласието на всички да дават годишно по 2000 гроша и пращат документа в Букурещ за да го подпишат и там.
Когато били завършени всички организационни моменти, на 21 март 1833 г. в присъствие на метрополита Иларион бил сложен първият камък в основите на училищната сграда в Габрово и, следователно, в сградата на народното образование в България.
Вече през 1834 г. сградата била изградена, а училището открито, но нямало учители, и децата учили само наустница и псалтир. Освен това липсвали и учебници-точно както и при нас по едно време, разликата само в държавите и режима: тогава Турция и робство – днес Украйна и псевдодемокрация.
Априлов и Палаузов пращат до Мустакови в Букурещ книги и молят те да бъдат преведени на български. Габровската общественост издирва за учител в Рилския манастир НЕОФИТ РИЛСКИ, когото пращат в Букурещ да изучи ланкстерската система-старшите учат малките-взаимно обучение- и да преведе на български изпратените книги. За девет месеца Неофит Рилски свършва цялата работа, натоварва се с книги, взаимоучителни таблици, писма и заминава за Габрово.
На 2 януари 1835 г. било открито първото истински светско училище в България. Когато церемонията на откриването свършила, Васил Априлов възкликнал: «Ето я люлката на българската литература, на българското Възраждане»!
Първи директори на Габровското училище стават Васил Априлов и Никола Палаузов, от Букурещ-братята Мустакови и Бакалоглу. За попечителство дали своето съгласие граф Михаил Семенович Воронцов – генерал-губернатор на Новорусийския край и архиепископа Херсонски Гавриил.
Априлов и Палаузов внимателно следят, как вървят работите в училището, веднага реагират, пишат писма, съветват, молят за помощ патриоти-търговци. СЛЪНЦЕТО на образованието, изгряло в Габровското училище, разпръска своята светлина из цяла България; в продължение на 5-6 години са открити подобни светски училища в 12 градове. Априлов в своите писма се обръща към Габровската община да оказват посилна помощ на училищата в в другите градовете. Ето едно от писмата му: “Както брат помага на брат (примерът на неговите братя-И.С., автор), така и училище трябва да помага на училище. Нашите съотечественици заченаха да познават и по други места доброто си – а похвални са КАЛОФЕРЦИ, защото са от първите – в Калофер направиха училище. Тукашните калоферци нещат да останат без участие и се уловиха да жертвуват ежегодно назначена сума за онова училище. Това тяхно похвално усърдие ни подбуди да напишем и ние в книгата им така: “Габровското училище приноси дар на Калоферското едно тяло таблици взаимного обучения». За това, като и представят това наше писмо, дайте им едно тяло (т.е. 66 листове от таблиците) и запишете ги в школската книга, както горе написахме. Освен това, защото техний учител може да не знае взаимното обучение, ако дойде в Габрово, да го изучи на свой харч, приемете го благосклонно, догде се научи, -защото така ще се РАЗДАДЕ ПРОСВЕЩЕНИЕТО на България” (5 август 1839 г., гр. Одеса).
Като следствие на това послание, Габровската Община пожертвува тогава и отсетне КНИГИ за 33 училища. По такъв начин ПРОСВЕТНОТО ДЕЛО става ПРЕДТЕЧА на НАРОДНОТО ДВИЖЕНИЕ.
Преди да срещне момчето РАШЕЕВ от Габрово, Априлов, както беше казано по-горе, се среща с една необикновена книга- «Древние и нынешние болгаре», написана от руския учен Юрий Венелин. В своя труд «Денница на ново-българското образование» Васил Априлов пише: «След като се върнах от Цариград на 1831 г., аз случайно намерих книгата от Ю.Венелин…И така, тая книга, която възбуди общ ентусиазъм между славяните, наостри първо мен към работа. Дълго време дирех аз списателя и по Петербург и по Москва да му се моля да продължи своите издирвания, защото неговите утвърждения бяха тържество за всички българе. Те видяха в него ГЕНИЙ, който ще ги изваде от неизвестност, ще ги запознае с техните руски братя и ще ги туре в редът на другите просветени народи».
През 1831 г.,след като Ю.Венелин се връща от България, Априлов успява да го намери и започва с него активно кореспондиране, като го моли да продължи своите научни издирвания по българската история, и самият той започва активно да му помага: изпраща старинни описи на исторически места, събира за него народни песни, поговорки, пословици, гатанки. Като резултат от сътрудничеството им, Венелин има намерение да издаде втория том на българската история, но през 1839 г. неочаквано почива съвсем млад. Априлов остава потресен от тая вест. Той става инициатор за събиране на средства сред одеските патриоти за паметника на Юрий Венелин.
През 1841 г. в гробищата на Даниловския манастир, където витае духът на руските литератори Язиков, Хомяков, Гогол и други, бива открит паметника на Юрий Венелин. На челната страна на паметника гласи надпис: «Ю.И.Венелин». На другата страна:« Напомнил свету о забытом, но некогда славном и могущественном племени болгар и пламенно желал видеть его возрождение. Боже всемогущий, услышь молитву раба твоего». Юрий Венилин, в прекия смисъл на думата, СЪБУЖДА Васил Априлов, който последните 17 години от живота си посвещава ИЗЦЯЛО на ЛЮБИМОТО ОТЕЧЕСТВО- България.
Той имал голяма библиотека, от прозореца на която почтено се здрависал с минаващите писатели и поети, които и с него се здрависали с подчертано уважение. Неговата къща се е намирала на ул. Полицейска, а днес-ул.Бунина 39, редом до Красний переулок, който е на “две крачки” от търговския център на тогавашна Одеса – Гръцкия площад. Разбира се, че автентичната къща на Априлов не се е запазила, но мястото е открито от българския учен-лектор във В.Търновския университет Елена Налбантова, която работеше в Одеския университет по нареждане на Българското министерство на образованието. Елена Налбантова е една очарователнабългарка и голяма патриотка, голям научен работник; в Одеса, освен своите лекторски задължения, тя написва една хубава книга за Васил Априлов, както беше казано горе. Но мястото на априловата къща тъкмо тя открива: преди Елена Налбантова никой сред българската диаспора не е знаел точния й адрес.
Повтарям, тази статия е написана 10 г. преди книгата на Елена Налбантова. Сега, когато имам място за публикуването й, само добавям някой епизоди, ползвайки трудът на Елена Налюантова.
Както сега знаем, къщата се е намирала в самия център на града, на триста метра от ул.Дерибасовска, по която се разхождали Пушкин, Жуковски, Мицкевич и много други, които сигурно са минавали покрай къщата-библиотека на Васил Априлов и се здрависали с него почтено, а може би и му идвали на гости и си седели в една приятелска компания, попийвали си априловския калвадос или руска водка и си говорили за поезия и литература и за бъдещето на България. Може би тъкмо българската диаспора в Одеса и компанията на Васил Априлов са послужили като тласък за написване по-късно от Пушкин разказа «Кърджали», посветен на един от българските бунтовници. Извънредната скромност на Васил Априлов му е попречила поне с един щтрих да ни извести за тези срещи с титаните на руската литература.
Тези негови последни 17 години живот са напълнени с извънредно творческо съдържание. Априлов става писател-публицист-просветител, благо че задълбоченото и обширното му образование му е давало широки възможности да реализира своите познания и да ги сподели със съвременниците си и бъдещите поколения на българи.
През 1842 г. в Санкт-Петербург излиза от печат неговата книга «Денница на ново-българското образование». Книгата е написана на руски език и посветена на граф Михаил Семьонович Воронцов-генерал-губернатор на Новорусийския край 1824-1844 г. Самият Априлов по такъв начин определя целта на книгата: «Да запозная русите с българите, които те съвсем малко познават». Освен този фундаменталент труд, Априлов пише статии-брошури: 1. «Български книжици». Одеса, 1841 г.; 2. Болгарские грамоты, собранные и переведенные на русский и объясненные В.Априловым. Одесса, 1843г.; 3. Мислите за сегашното българско учение. Одеса, 1847 г.; 4. Дополнение к книге «Денница…». Одеса, 1847 г.
Както се вижда, всички публикации на В.Априлов са посветени на българското образование с цел да възбуди интерес на руската общественост към България. Априлов много се грижи за развитието на българския език. Той самият владее няколко езика: руски, ново- и старогръцки, немски, френски и, разбира се, български. Освен това, бил запознат
с латински (той го е учил в гимназията), италиянски и английски езици. Той ПЪРВИ се обръща към всички пишещи на български да си насочат погледа към простонародния, т.е. говоримия език и към балканското наречие. Според Априлов, тъкмо върху говоримия език и по-точно върху балканското наречие би трябвало да се изгражда книжовния език. Той съветва на българските литератори, колкото се може по-бързо, да изоставят черковно-славянския език. Както знаем, Пушкин се смята за първи реформатор на руския език, а Васил Априлов може с право да се смята за инициатор за реформиране на българския език.
Той активно се бори, както с русите, така и с българите, за унифициране на книжовния език, за използване отвсички пишещи еднакъв брой на букви, за запазване на члената форма и ЕР голям.
Априлов безкомпромисно критикува Р.Попович за употребяване на гръцки думи, а Неофит Рилски, че в превода на «Новия завет» използвал турски думи. От другата страна, хвалил Неофит Рилски за неговото изказване за в полза на членната форма: «Без членовите нищо не бе струвал българския език, който с тая тъкмо ДАРБА се украшава». В статията си «Болгарские грамоты…» Априлов обяснява разликата в правописанието между ново-черковния и стария български език.
От 1835 г. започва активното СЪБУЖДАНЕ и ОСВЕСТЯВАНЕ на българското общество. Никола Палаузов и Васил Априлов канят младите българи да идват в Русия и получават образование. Те двамата посрещат бъдещите студенти, осигуряват настаняването им, измолват стипендии. Никола Христофоров Палаузов е първи българин, който се записва в Ришильовския лицей през 1830 г. А първият ученик, пратен от Габрово да учи в Одеса, е ИГНАТ СТОЯНОВ, който идва от Сливен да учи в Габровското училище. За съжаление, на връщане в България той се разболява и почива
През 1840 г. епископът ГАВРИИЛ дава пари за четири стипендии. През този период в Одеса пристигат бъдещите прочути български просветители и писатели Добри Чинтулов от Сливен, Илия Грудов от Габрово, Христо Тодоров от Трявна, Анастасий Георгиев от Панагюрище. Палаузов и Априлов полагат не само неимоверни усилия за младите български студенти, но и постоянно ги подкрепят материално.
Още приживе В. Априлов отделя известна сума за издържане на учащи се в Одеса българи, а през 1844 г. пише своя прочут «ЗАВЕТ», в който на сестра си Кера завещава 2 хиляди гроша, а на своя народ – абсолютно ВСИЧКО-60 хиляди гроша.!!! Интересно е,дали другите народи имали тогава такъв пример на меценатство? Не зная, но когато Васил Априлов написва своя «ЗАВЕТ», Алфред Нобел е само на 11 годишна възраст.. Априлов пише в Завета, че докато е жив, щял да получава файда (проценти) от 60-те хиляди (всичко имал 72 хил.гроша), а след смъртта му всички пари да остават «за учебнотозаведение на родината ми Габрово»
Дълги години измъчван от туберкулоза, по пътя за Русия от Турция Васил Априлов настива и на 2 октомври 1847 г. почива в гр.Галац, където и бива погребан.
Когато човек чете «Завета» на Априлов, той не може да не се вълнува: ти се вълнуваш, се възхищаваш , прекланяш глава пред това наистина божественно благородство и всеотдайна обич към Отечеството, към своя страдащ народ. Когато прочутият руски учен-филолог-славист- Срезневски Измаил Иванович (1812-1880 г.г.) помолил Априлов да му даде сведения за себе си за да напише биографията му, последният тактично му отказал.
Пословичната му скромност и високото благородство, нечуваното меценатство слагат БЪЛГАРИНЪТ Васил Априлов в реда на най-високонравственитепредставители на човечеството
Би било не излишно съвременните олигарси да се запознаят с биографията на Васил Априлов.-
В края на тази статия, за да подчертая заслугите на Васил Априлов пред българския народ, бих искал да преброя основните :
- Първи подвижник за разпространяване и създаване на модерното просвещение и образование в България.
- Първи българин, който започва да събира фолклор (*първата българка в тази област е Елена Мутева-първа българска поетеса и първа поетическа муза-1829-1854.).
- През 1840 г.в Цариград измолва владика за Търновската епархия.
- Първи българин, който се стреми със своите исторически и научни публикации да запознае руското общество с България.
- Първи българин, който измолва пред руското правителство стипендии за българските студенти.
- Първи повдига въпроса за реформирането на българския език, като подчертава, че за книжовния език трябва да се използва балканския говор като основа.
- Със своя «ЗАВЕТ» слага ОСНОВИТЕ за поддържане и унапредване на българската наука и образование. Като меценат, В.Априлов е най-великия, най-привлекателния ПРИМЕР за съвременните имотни българи и небългари.
На 15 май 1845 г. Васил Априлов се обръща към българския народ със следващите думи, които са абсолютноактуални и днес:
«Любезни съотечественици! Братя българи! Имайте за своята длъжност да обичате Отечеството си, както ще видите, че обичат своето всички европейци, и помагайте му сякакво и, като свършите учението, върнете се да му слугувате на потребите и нуждите му, както правят и другите народи…Вие се родихте българи, добри и верни патриоти сте и ще останете такива за славата на нашата сега слаба и забравена, но любознателна България».
Иван Серт, филолог-славист.
