Какви чувства и размисли предизвика в мен трилогията «Синият аметист» на великия съвременен български писател Петър Константинов.

Лъжи много,  истината е една.

«Синият аметист» на великия съвременен български писател Петър Константинов

Бих искал да започна от комплименти спрямо организаторите на Първия велик събор на българите по света. Тук имам предвид подаръчният пакет, раздаден на повече от седемстотин депутати от 28 държави. Освен това, че самият Събор бележи една добре обмислена организация в посрещането,настаняването,храненето на депутатите и самата работа на  форума, мен ме впечатли комлектацията на подаръчния пакет; съдържанието и смисълът му точно съответстват на великата идея на Събора- обединението на всички българи по света и тревожната  загриженост за съдбата на нашия народ в бъдеще. Тъй като мнозина от депутатите са потомци на преселници преди още 200 години и  живеят извън България цял живот, съдържанието на пакета е от голямо просветителско  и познавателно значение. Освен това, че всеки от нас ще има програмата-план за бъдещата дейност на Асоциацията- националната доктрина, брошюрата на ак.Г.Велев за Македония и Бялата книга- ние имаме на ръце трите красиви тома на П.Константинов и извънредно интересната книга на Н.Увалиев за Атанас Буров.. Прекрасните романи на П.Константинов ни дават възможност да се запознаем с историята на българския народ след Априлското въстание и до началото на петдесетте години на 20 век. Всъщност раманите на П.Константинов разказват за възродена България след 500 годишно изчезване от картата на Европа. Книгата за Атанас Буров, както никога, днес  най-много  е актуална и може да служи като помагало за съвременните български  държавници в  периода на икономическата криза и въобще за вътрешната и външната политика. А за нас, обикновените българи и българи, загрижени за съдбата на своя народ, Атанас Буров се превръща в ярък пример за подражание –  как трябва всеки от нас да се отнася към своите професионални и общественни задължения, към Отечеството си и към своя народ. Аз не съм съдия на който и да е, но българските емигранти с тредесет-четиридесетгодишен стаж емиграция, ако бяха прочели книгата за Атанас Буров навреме, мнозина от тях може би и нямаше да напуснат родните огнища. Днес има много такива българи, които, ядосани от положението на страната, наричат България в трето лице –а бе, може ли човек нормално да живее в «ТАЯ» страна.  Най-много за тези, които се абстрагират от бащината, са написани раманите на П.Константинов  и  книгата на Николай Увалиев за един от уникалните  българи  Атанас Буров.

Съгласен съм, че българите емигранти са по-информирани от нас – преселниците. Все пак те се родени, израсли,  изучени  и възпитавани в българска среда и си остават пълноценни българи, които някога може би и ще се върнат в родината си. А ние, преселниците, сме израсли и възпитавани в многоетническа и постоянно сменяща се  атмосфера, загубили сме много български  черти и придобили чужди навици, манталитет и дори  чужди недостатъци. Ние, в продължение на тези двеста години, сме загубили част от българското самосъзнание, да не говорим за  езика. За нашите деца е голям проблем да се произнесе правилно ер голям (Ъ). Досега  българите –  преселници изпитват големи трудности, когато става дума за тяхното интегриране в българското общество; балканските българи са били съвсем други, абсолютно различни от нас и т.н. Тези мои сънародници разместват нещата: ако се говори за различия би трябвало да се каже: ние, перселниците, се отличаваме от балканските българи. Защото тъкмо те са истинските българи, защото те живеят на българска земя. И ако има различия между нас, то тези различия, бих казал «въшки», би трябвало да търсим в своята душица, в своята главица. Но ние не сме виновни, а и не трябва да обвиняваме и другите. Трябва да се търси истината и като я намерим лека-полека, от ден на ден, от  година  на година, от векове на векове да изтриваме тези различия и да се връщаме към своите корени, а който няма да смогне, да си остане асимилиран-значи такава е съдбата му. Асимилацията е част от живота на човечеството. Навремето големите на брой народи като кимерийци, скити, сармати, хуни, половци, печенеги, хазари не биха могли да изчезнат безследно, а  по-скоро станали съставка  на други етноси, придобивайки с векове техните черти, характер и манталитет. Но през 21 век, когато вече окончателно са сформирали народите  и нациите и си имат собствени държави сигурно не е справедливо заради сложилите се исторически обстоятелства един  народ  да поглъща други народи насилствено, тоест да ги лишава от правото да изповядват своята вяра, своя език и свои традиции само заради това, че живеят не на историческата си земя; то, май, прилича на кражба. На ден днешен с такава «кражба» на хора се прославиха южните съседи на България и най-много преуспяха в тая мръсна работа западните комшии. Нали съществува международна Харта, която и определя правата на националните малцинства, но изискванията на това спорозумение  между  народите  не се спазва и от съседите и от не съседите на РБългария. А ръководителите на държавата проявяват или апатия, или недостатъчна енергия  да изискват спазване на международното право спрямо българската диаспора по света. Тъкмо по тази причина и се създава обществената организация «Асоциация на българите по   света» и към нея «Световният парламент».

В случая  извънредно много е важно, че в Събора взе участие Петър Константинов и като активен общественник – ръководител на «Мати България»- и като изтъкнат съвременен български писател   и  публицист.

П.Константинов като притежател на три основни ипостаси – писател, публицист и общественник – представлява лично за  мен един хармоничен, а значи и идеален, образец на съвременния българин. Фактът, че аз, смятам повечето и  от депутатите, не съм познавал  П.Константинов в пълния обем като личност, свидетелства за нашата откъснатост, пълна изолираност от майка България. Ние тук не можем да четем български вестници, да слушаме българско радио, да гледаме българска телевизия – тотален вакуум. С една дума, ние нямаме ДУХОВНА ВРЪЗКА с балканските ни сънародници. Ето тъкмо на това място ние трябва да виждаме най-силната страна на асимилационния процес спрямо нас – преселниците. Тези два часа ( в Запорожка област има и по 0,5 часа и то факултатив до ден днешен!!!) седмично по български език, тредесетминутно телепредаване само в пределите на Одеска област приличат на хвърлен на кучето кокал-  да не лае. А според европейската Харта ние имаме право не само на българско училище, но дори на средно и висшо учебно заведение. Но за тази наша мечта досега не е направена нито една крачка напред – напротив, направена е  крачка назад, като се заличава името на Болградската БЪЛГАРСКА гимназия, преименувана в сивия «учебно-възпитателен комплекс» «Г.Раковски». Не зная какво би казал Г.Раковски на съвременните украйнски държавници, но като знаем неговия сприхав характер и нетърпимост към неправдата,  можем да преположим, че най-малко, щеше да ги напсува с четническата сочна лексика.

Във връзка с гореказанато, раманите на П.Константинов се превръщат за нас в една голяма глътка свеж  духовен въздух, духнал от земите на нашата истинска родина България. Ако членовите на Световния парламент си дадат труд да прочетат тези три уникални романа, те  ще се явят на първото заседание духовно обновени и заредени с петърконстантиновска енергетика да работят за българската кауза с утроени сили и горещо желание.

Трилогията «Синият аметист» ни представя една панорамна живописна картина  за живота на българския народ във възкръслата като Феникс държава. Романите са жива и, според  мен, обективна, с нов, неординарен възглед, история  на новата българска държава след петстотингодишно икономическо и духовно отсътствие в живота на човечеството.

Названието на романите бележат трите периода от живота на държавата. «Изгревът» обхваща исторически период от Априлското въстание до Освобождението.  «Прощаване с пролетта»  разказва за живота на България от Освобождението до края на Първата световна воцна.  «Разпятието» авторът започва от 1941 г. до 1953. Това е схемата, но всъщност събитията на романите се преплитат в една обща картина. Обобщаващото название на трилогията колкото е романтично красиво, толкова   е със закодиран дълбок смисъл. За да открие този смисъл, читателят трябва да прочете романите. Но и като ги прочете може да не се сети за сакралния смисъл на камъка «синият аметист». Всъщност, аз като че ли се сетих, но за да  се убедя, че мисля в правилна посока, пак се върнах към прологът-легенда от първата част. Тъй като читателите на «Роден край» нямат възможност в момента да прочетат романите и да имат по –пълна представа за какво става дума, аз ще извадя един цитат, в който авторът и ни дава като че ли отговор, защо трилогията е наречена «Синият аметист». Още повече, че това омайващо название има пряко отношение към нас, българите-преселници. Цитирам един от героите на романа – родоначалника на един от българските родове Атанас Аргияди, единствената дъщерята на който си дава живота за освобождението на България от турско робство: «Като се върна във Филибе, още вечерта на софрата пред всички Аргир извади аметиста от пазвата си и дълго гледа омагьосаната му светлина. Не омекваше леко душата на Орманлията, но тази вечер нещо се беше променило в нея. Беше ли прозрял участта на хората, откъснали се от земята, която ги беше  родила с пръстта си, усетил ли  беше страшната сила на златото, бунт ли се надигаше в него, заклинание или богослов беше това – никой не разбра. Старият проговори съвсем кратко:- Трябва да има нещо- каза той, без да сваля поглед от камъка,- което да връща понякога мисълта на човека назад…Щото най-лошото на този свят е човек да ЗАГУБИ  КОРЕНА  СИ… Тъй да знаете…В думите му имаше и мъка, и болка и като го казваше, сякаш откъсваше от сърцето си». И аз разбрах, че синият аметист е символ на родовата памет, на духовната връзка между поколенията, тачене на народните традиции и любовта към отечеството, любов, която  единственната дъщеря на Атанас Аргиряди  София доказва с цената на живота си.

Структурата на трилогията ми напомни  композицията на «Човешката комедия» от Оноре дьо Балзак, а литературната форма, според мен, е социално – битова- историческа и дори има елементи на чист детектив, което прави четенето още по- увлекателно. Относно езика на романите мога да кажа, че за мен авторът е просто маг на словото; по време на четенето  получаваш естетическо удоволствие и още веднъж се убеждаваш колко е красив българският език. Навремето, като студент, съм чел произведенията на Димитър Талев и Димитър Димов, но тогава аз бях в самото начало на овладяването на българския книжовен език. Но дори и тогава повече интуитивно аз разбирах, че това са титани на  българската проза. А сега като се докоснах до прозата на П.Константинов, без да го сравнявам с другите големи български писатели, аз лично го смятам за един от най-великите съвременни романисти. В трилогията аз не срещнах скучни и неинтересни страници.

Тъй като ние, преселниците, никога не сме учили българска история, а сме учили силно изопочена история на Русия и СССР, трилогията на П.Константинов трябва за нас да стане настолна книга за правдивата историята на възродена България. Още повече ще кажа, че историческата част на романите  се предава от човек модерен, прогрессивен, познаващ най-съвременните изследвания за също изопачената история на нашия народ. Само сто години са изминали от придобиването на пълна икономическа и политическа свобода, но за този кратък исторически период българската наука  извършва гигантска работа във възстановяването на истинската история на българския народ – както древна,така и съвременна(от Освобождението). Всички изследователи на древната и съвременната история на България аз наричам учени – ПАТРИОТИ. Не беше толкова лесно да се пробие железобетонната стена на ортодоксалните възгледи върху нашата изопачена, изкълчена история, но това е направено, макар че и днес битува сред някои  дъбови глави, че Аспарух е дошъл на Балканите с народ на име българо-тюрки.

Всички знает, че българите са били освободени от Русия и има мнение, че българите са чувствовали ущърбно заради това, че не можали да се освободят със собствени сили.    Известно е, че Русия е имала в тази война 260 хилядна войска плюс българско народно опълчение(примерно 100хиляди) срещу турската половинмилионна армия. Когато бях гид в Москва пред паметника на героите на Шипка аз и всички мои колеги твърдяхме, че Русия губи в тази война 200 хиляди(има сведения,че всичко загиват 150 хиляди българи), което ще рече, че от руската армия остават живи само 60 хиляди, което не съответсвтва на реалната действителност. Въобще аз много често съм се замислял върху въпроса, как е могла 260 хилядна руска войска да победи 500 хилядна турска? И еще като знаем, че турците умеели да воюват и  като воини са фанатици. Романът не  разказва пространно за героизма на руските и българските защитници на Шипка. Този факт е общоизвестен като масов героизъм. Тъкмо на Шипка се решава съдбата на българския народ. Ако на Шипка се е сражавали само руски или само български воини, сигурно нямаше да могат да спрат стремежът на турското командване да съедини двете армии и да настъпи срещу по-малката на брой руска войска, и тогава победата нямаше да бъде постигната. Но само на Шипка ли българите и русите изиграват решаваща роля в победата на руската войска? Авторът на «Изгревът» много увлекателно ни разказва за невидимата работа на българите за своето освобождение. Един от главните герои на трилогията Борис Грозев заедно с руския разузнавач  Анатолий Рабухин, наш земляк от Херсонска област, работят заедно, като изнамират сведения за предвижването на турската войска, за броя и дислокацията й, вдигане във въздуха на  турски складове с амуниция

Авторът обективно и с голям такт разказва за тази война и то повече чрез призмата на турския генерал Амурат бей. Макар че Амурат бей е враг, авторът толерантно  ни разказва за неговите размисли, тревоги, обикновенни човешки преживявания, лична трагедия, която се проецира на трагедията на неговата държава. Самоубийството на Амурат бей е самоубийството на Турската империя,  нейния край. Както показаха последващите събития, за съжаление, не пълен край- до 1908 г.Княжество България ще е вассал на Турция, тоест българският народ ще храни турците със своя труд още тридесет и две години. А защо се самоубива предствителят на турското командване в Пловдив?

Българският разузнавач Борис Грозев, а в  романа  е като търговец, се запознава със семейството на пловдивския  търговец  Атанас Аргиряди, който вече е бил внук на основателя на рода и притежателя на синият аметист. Атанас Аргиряди имал дъщеря на име София. Между София и Борис Грозев пламва силно, всеотдайно чувство на любов.          Амурат бей е живял под наем в дома на София. Турците имали, тъй наречен румелийски план за превземане на Пловдив и Тракия. Грозев научава, че вторият екзепляр трябва да бъде в касата(сейф) на Амурат бей. Той моли София да се сдобие с този много важен план за действията на руската войска. София се съгласява, зощото тя заради любимия човек е готова на саможертва без да се съмнява, ръководена  от обичта си към  Борис. София предава картата за румелийската операция на Грозев. Наличието на картата осуетява всички бойни операции на турците и в Пловдив триумфално влизат не турските, а руските войски, с което и завършва «Изгревът»: «Фанфарите свиреха щандарт марш и медните кокарди блестяха на слънцето. Грозев гледаше хората, радостните им, все още смутени лица, разтворените порти, през които се виждаха дворовете, и му се струваше, че влиза в някакъв нов, непознат досега град». И края: «Барабаните на хусарите биеха оглушително и тържествено като на парад».

Както се разбира от текста в Пловдив влизат руските хусари. За българските войници не става дума. Вместо българските войници  писателят нарежда до колоната на руските хусари българският разузнавач Борис Грозев, извършил такава разузнаваческа работа, която по значение  може да се сравни с наличие на  войсково съединение.

Колоната на руските хусари минава край къщата  на  София. Борис Грозев с тревога поглежда прозорците, където е била стаята  на любимата  София. Той не знаеше тогава, че София лежи на  пода с простряни напред ръце, след жестокия изтрел на Амурат бей. Но факта, че Грозев в момента на триумфа си спомня и мисли за София, писателят като че ли иска да ни напомни, че тази победа е придобита и с цената на живота на една осемнадесетгодишна българка, което се проецира на всички българи, храбро воювали за своето освобождение.

На мен ми направи голямо впечатление как писателят само с едно изречение описва последния миг от  среща на София и Борис, настанявайки в душата на читателя едва доловимо тревожно чувство на  нещо непоправимо и до болка трагично.

След като даде румелийския план на Грозев, София му казва:

–И се пази, моля те…

     Борис я притисна отново до гърдите си.

   -Сбогом…-прошепнаха устните му. И се спусна по стълбите. –Чакай…извика тихо след него тя, сякаш беше забравила нещо.Той се спря. София слезе няколко стъпала, обхвана главата му и го целуна по челото –  дълго, сякаш оставяше нещо от себе си. «Сякаш оставяше нещо от себе си»- ето с тези шест думи писателят съумява да настани в  душата на читателя едно вълнуващо предчувствие за бъдещата трагедия. А то наистина е непоправима трагедия, когато загива едно младо момиче със сърце препълнено с обич, която никога няма да има продължение- токущо започнала да живее пълнокръвно, тя загива. Но обаянието на  подвига на тази интелегтна българка на тогавашното висше общество ще има продължение в паметта на благодарните потомци. Така  че нямат повод съвременните българи да се притясняват, че не съумели да се освободят със собствени сили; възможно ли е един безоръжен народ да противостои на една империя?. Такъв опит е бил направен една година преди освободителната война – Априлското въстание. Днес съществува едно странно мнение, което задава въпрос: А струваше ли да се вдига народа на въстание? Петър Константинов с думите на един от персонажите Димитър Джумалията засяга и този аспект на съвременните «мислители», давайки и на нас храна за мислене.

Смятам, че писателят нарочно слага тези думи в устата на Джумалията, който се отказъл да достави шаяк за турския аскер(армия).Едва ли съвременниците на Априлското въстание си задавали този въпрос. Търговецът Димитър Джумалията размишлява. «Два гласа чуваше в себе си Джумалията. Кой беше правият? Жадуваше свободата, но често се питаше- струваше ли свободата повече от човешкия живот?» Според мен този въпрос е абсолютно риторически и няма право на живот. Защото живот без свобода не може да се нарича живот. Англичаните казват: по-добре славна смърт, отколкото срамен живот; или – по – добре да умреш прав, отколкото да живееш на колене. Христо Ботев, Васил Левски и техни съмишленици  са бил сигурни, че българският народ повече не е длъжен да трае този робски живот. Ботев, знаейки, че въстанието е почти потушено, и че със своята чета нищо няма да промени, абсолютно съзнателно отива на смъртен бой и загива, като става жив пример на саможертва в името на свободата. Нали е казано: тоз който падне в бой за свобода, той не умира. Ботев е цялостен като гранит –  и във  философията си и в действията. Гениалният българин със своята чета повтаря подвигът на известните триста спартанци едно към едно.

Наистина, по време  на Априлското въстание турците побесняват и тяхната жестокост стресна света. Официалните сведения дават цифрата 30 хиляди жертви, а най-новите проучвания свидетелстват, че загиват 60 хиляди  души, и то  загинали не в битка, а   унищожавали  безоръжни мирни жители, заедно със селищата им, като ги сравнявали със земята. Тъкмо тези големи  и скъпи жертви подбуждат, подтласкват Русия да започне освободителната война час по- скоро. Българският народ никога няма да забрави жертвите на руския народ  и нашата благодарност е вечна, но трябва и да се знае, че в държавната политика няма място за любов и симпатии, а има и ще има винаги само национални интереси. Но този факт в никакъв случай не намалява значението на освободителната  война и цената на жертвите на руския народ. Едва ли някой някога ще може да преброи жертвите на българския народ…

Във втория роман «Прощаване с пролетта» се разказва за един от най-трагичните моменти в новата българския история. Това е периодът, когато в резултата на Първата световна война, в която българските войници не губят нито едно сражение, проявяват мъжество и героизъм, България губи най-много земи: Беломорска Тракия, Струмишко, Бисилеградско, Царибрдско и Южна Добруджа. Днес България  е единственна страна в света, която граничи със собствените си територии- Южна  Добруджа, Западните покрайнини и Македония- «сините очи» на майка България. Македония завинаги ще остава като  нестихващата болка на българския народ.

…Спомням си «Рожен-2000». Ето нашата голяма делегация пристига на брега на Дунава. Минаваме реката с ферибот (паром) в  района на Силистра. Аз смятах, че ние сме вече на българска земя. Но колко бях учуден, когато ние се оказахме пред румънски граничари. Тогава на глас бях възкликнал: а какво правят на този бряг румънците? Беше и смешно и тъжно, когато изминахме пеш разстоянието от 50 метра от румъската митница до българската. Ето я горчивата гримаса на историята.

Последиците от Първата световна война за България стават просто катастрофични. Освен загубените територии, България се е задължавала според Ньойския(Ньой-предградие на Париж) договор да изплаща репарации, които нараснали към тридесетте години на двадесетия век на 2,4 милиарда златни френски франка. Благодарение на изнемогващата работа на министъра на външните работи Атанас Буров финансовите задължения на България се опрощават 1,7 милиарда златни франка от окупационния дълг. Също благодарение на Атанас Буров България получава стабилизационни заеми, в резултат на което през тридесетте години страната е на десето място в Европа по обща икономическа продукция и на шесто място по стандарта на живота. Тъкмо този «златен стопански период» от историята  ни Петър Константинов, според мен, и нарича «пролет», с която България се «прощава» с настъпването на «студената зима» – «разпятието» – Втората световна война и идването на власт болшивиките-комунисти. Въобще пролетта се асоциира с топлината, слънчевото време, със раззеленяването на дърветата и разцъфтяването на природата, което е символ на възраждащата се България

От романа научаваме (ние за това явление нищо не знаехме), колко е голяма била мрежата на болшивишките агенти в България.  Когато се преброяват големите постижения на българския народ, като едно от тях,  се посочва «първото в  Европа антифашистко въстание» през 1923 г. В началото на  двадесетте години на 20 век  фашизмът едва се заражда в Италия, а в България вече е извършено «първото антифашстко въстание»- исторически нонсенс и фантастична лъжа. Да, уж  имало въстание, но от рамана ние разбираме, че то е инициирано и провацирано от болшивишките агенти плюс  българи, отровени от комунистическите идеи по време на пребиваването си в Русия и после  в СССР.

Известно е, че основните черти на  фашизма са заграбването на чужди территории, превръщане на здравото (болните и слабите физически трябвало да се унищожават) население в роби. Пита се, чии территории България е завоювала и кои народи превръщала в роби? Нямало таково явление в България и в най-болните глави. Цензурата и затваряне на неугодните на властта вестници не може да се нарече фашизъм, но на някой  много  му се е искало да намери в тъмната стая черната котка, която я няма в нея. Да се лее невината кръв и в перспектива да се напрви държавен преврат, да се премахне царската институция и да се замести с коммунистически режим – ето я целта на уж «антифашистското въстание».

В третия и най-глемия по обем роман «Разпятието»  читателят вижда нагледно резултатите от натрапената комунистическа власт – страната е  разорена, народът е разпънат, столицата е в руини. Косите настръхват от фантасмогоричните ужаси, хванали с мъртвата си хватка  гърлото на българският народ.

Някои тукашни съвременници упрекват, ако стане дума за войната, българите, че се били в коолиция с Германия, но забравят за другите страни на Източна Европа например Румъния, войската на която унищожава в Одеса 25 хил. мирни жители в първите дни на окупацията. Докато нито един български куршум не е бил изпратен в нито един руски воин. В романа се разказва за драматизма на дипломатическите преговори; както  в Първата световна война, така и във втората;  интересите на великите сили терзаят българското правителство, като го дърпат ту от едната страна, ту от другата, използвайки най- изуитски методики и провакации. Царят и повечето от правителството са били за неутралитет, но той се оказва невъзможен, заради натиска на големите играчи на световната политическа арена. И какъв натиск! Болшивишките агенти създават партизански отряди, които провацират бойни действия за да се обвини България в неспазване на неутралитет и по такъв начин да бъде вмъкната във война против Германия. От своя страна германските агенти правят същото, но с  цел да привлекат България на своя страна. Ние за това нищо не знаехме. Но българските редовни войски разгромяват един от тези провакационни отряди, което все пак не е  спомогнало да се спре неотвратимо идващата  окупация, наречена в историята със сладката  дума «освобождение». «Петата колона» на СССР продължавала най-активна работа на територията на България, очаквайки идването на Третия Украйнски фронт. Ето един цитат от романа: «…Тук, освен пуснатите с парашути пратеници на Москва Иван Винаров и Благой Иванов, бяха и Йорданка Чанкова, Владо Тричков и още НЯКОЛКОСТОТИН български партизани. Командването на Тито ги беше използвало за унищожаване на дражистите».

Като символ на тази антибългарска «пета колона» е един от героите на романа Ангел Сотиров, който е мечтаел за свобода, равенство и братство.  Но за съдбата на този герой и на него подобни ще разкажа в края на статията.

Изненадващо изглеждаше за мен историческият факт: през 1944 г. СССР обявява война на неутралната към нея България, а България, по – късно, – на Германия, и се слага една единственна в световната история ситуация, когато България е във война и с двете воюващи коолиции, което ще рече-малка България срещу целия свят.

След като стана ясно, че България е в коолиция с Германия, американците започват да бомбардират София. Къде е Америка и къде е България. Какво е направил лошо за Америка българският народ? Това решение се взема колегиално  между  Англия, Франция, Америка и СССР. Бомбардировките  над  София започват на Архангеловден. Едновременно над София са 180 тежки бомбардировача и 100 изстребителя.

Когато за първи път бях  в  София  през 1996 г. ми направи впечатление, че градът почти няма сгради със стара архитектура. Защо, попитах се? Нали на територията на България не се е  водели големи бойни действия. Къде са старите сгради?  Трябваше да минат десят години и да се срещна с романите на Петър Константинов за  да получа изчерпателен отговор на тогавшните  мои  въпроси. Ето го един от тези отговори: «Часове след бомбардировката зданията на града горяха като огромни факли. По снега и тротоарите падаха горящи греди, а между тях, онемели от  ужас, вървяха сенките на мъже, жени и деца и влачеха по замръзналия сняг оскъдната си покъщнина. В София оставаше само смъртта».

Сега, когата научих една трагическка  истина, аз направих  много тъжно сравнение на разрушена от американците София и на разрушения от фашистите с 80 на 100 Минск.

Пита се: каква е разликата между фашистите и американците? Каква е разликата между нападащия  Полша Хитлер и нападащия Ирак Буш? Каква вопиюща несправедливост: народ, който не е направил поне един изтрел срещу която и да е страна и най-много, срещу американската, този само на книга съюзник на Германия, на която не дава нито един войник нито против американците, нито против СССР, тази страна бива бомбардирана и бъзсъвестно разрушавана. Според най-новите изследвания  със смяната на властта в България  от 1944 г. и до 1989 г. 138 хиляди са убити и измрели цивилни, 250 хиляди репресирани,760 хиляди бежанци и емигранти.

Много пъти съм имал дискусии с украйнски граждани. Те всички мислят традиционно: СССР освобождава България от фашистите и защо българите искали да свалят паметника на «Альоша» . Романът «Разпятието»  дава изчерпателен отговор на този въпрос.. «Петата колона»- партизанските отряди, сформирани под ръководство на съветските агенти, с нетърпение очаквала идването на Третия украйнски фронт  за  да заграбят властта. Българските комунисти наричали този държавен преврат «втората Октомврийска революция». Известно е, че съветската войска нямала никакви бойни действия с немците на територията на България. Николай Увалиев в своята книга «Вековете на Атанас Буров» цитира дневника на тогавшния премиер – министър на царство България Константин Муравиев: «Навсякъде съветските войски според уазанието бяха посрещнати с необходимото внимание от нашата армия и власти. Войната между България и СССР се изразяваше в мирен поход, който навсякъде се развиваше спокойно. ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НЕ БЕ ДАДЕН НИТО ЕДИ ИЗСТРЕЛ.»  Следователно, нито един «Альоша» не е загинал на българска земя. Пита се, къде е мотивът за поставяне на паметници? Няма го!!! Напротив, с идването на съветската войска светкавично се фомира българска армия, която се сражава против фашистите и не губи нито едно сражение. За кратко време загиват  над тридесет хиляди български войници.

Страшно впечатление ми направи трагедията на българския народ с идването на власт болшивиките – комунисти в резултат на «тяхната октомврийска революция». Бях свидетел как върлуваха комунистите в Бесарабия: реквизиция на всичко, борба с «кулаците», насилствена колективизация, необосновани репресии, изселване в Сибир в товарни вагони за добитък. Оказва се, че в България ставали абсолютно същите процеси, но с далеч по-голяма жестокост.

В  романа  фигурират конкретни исторически личности като Георги Димитров, Вълко Червенков, Югов и други. Няма го само Т.Живков, който със своята вярност на комунистическите идеали доведе България  до срамното  състояние да я наричат 16-та република. Според мен – чист  маразъм!

…Когато работех в «Интурист» като гид – преводач на български групи по време на прощалната вечеря се сервираше алкохол. Произнасяха се различни тостове  и един от тях задъжително, като рефрен, беше тостът за вечната дружба. Разгорещени от алкохол и добро настроение ние скандирахме: Вечна дружба, вечна дружба, БКП, КПСС! Я да видим как се е ковала тази «вечна дружба» с идването на власт в България на комунистите.

Тук ще се наложи да направя извадки от «Разпятието».

– Югов – обърна се към края на масата Червенков, – колка са арестуваните досега?

– Около петдесет хиляди.

– От тях колко ще бъдът подсъдими при Народния съд?

– Около тридесет хиляди…Но няколко хиляди ги няма. Процедурата за тях ще бъде формална.

– За утре уточнена ли е бройката?

– Не съвсем. Трябва да се прехвърлят на смърт още по няколко души от съветниците, министрите и най-вече депутатите…-Каза го съвсем спокойно.

– Абе тия  проценти  не станаха ли ясни…- обади се бай Добри, запазил досега прилично мълчание.

–  От  Москва имаме допълнително завишаване –  каза делово Трайчо Костов.- За дворцовите съветници ВДИГНАХА смъртните  на 80%, за министрите на 75%, а за депутатите на 70%.

– Другари, бъдете внимателни – показа обръщението в ръката си Костов.-Смазвайте тези опити още в зародиш. В следващите дни те  ще се умножават. Предстои да ЛИКВИДИРАМЕ основното  ядро на царската армия. ПОД СЪД са привлечени  над една трета от личния състав на офицерския кадър. – В очите му проблеснаха заплашителни искри.- Същото се отнася до съдии, писатели, журналисти. В два месеца трябва да приключим напълно, заедно с изпълнение на присъдите. Съветските другари – повиши глас той – СЧИТАТ, че никоя друга страна няма да има толкова високи показатели, каквито ще постигнем ние. Това е казано от отговорни съветски дейци от най – високо ниво.

 – Не оголваме ли войската? – попита  предпазливо бай Добри.

 – Не – произнесе твърдо Червенков.- Трябва да  стане  сега,  ДОКАТО ЧЕРВЕНАТА АРМИЯ  Е  ТУК. Не прочистим ли войската, чакайте преврат.

  – Ето какво казва другарят Димитров – показа една радиограмма Червенков:- «ОПРАВДЫВАТЬ НИКОГО НЕ СЛЕДЕТ».  Вземете си добра бележка.

Старите привърженици на комунистическата идея като Ангел Сотиров, подпоручик по време  на Първата световна война и по профессия юрист правят опит да критикуват методите на новото, неизвестно откъде се явило, поколение комунисти. Те всички ще бъдат подложени на репрессии и унищожение. Старият борец за справедливост, свобода, братство и равенство, прекарал четиринадесет години в затвора на Соловецкия манистир, Ангел Сотиров ние заварваме на зоточение(каторга) в лагера «Болшевик». Тук затворниците работят в една мина(шахта). От всякъде се виждал лозунга: «Комунизмът е светлото бъдеще на човечеството». На тази мина става авария и тя напълно се сгромолясва и всички загиват под руините й. Ето го описанието на символичното предсказание за бъдещето на една напълно утопична идеология.

… «Нов трясък разтърси горящата магма и огромна част от нея се повлече към улея( прокатная стальная балка,имеющая форму буквы «П»). Погълна бавно като огненно кълбо кантонерката( будка путеобходчика). После плаката над нея – «комунизмът», «светлото бъдеще» и «цялото човечество».

И по – нататък: «Гробна тишина цареше над черната пепел. Бяха се опитали да преброят изчезналите, но никой не можеше да каже колко души бяха потънали в дънато на бездната… Работата беше спряла. Светът бе  стаил дъх. Точно в шест часа сирените завиха зловещо една след друга. Сякаш цялата земя ридаеше. Предавателите на Москва бяха съобщили зловеща новина. Сталин беше мъртав.

  Някъде долу, дълбоко в лавата бе потънал завинаги Ангел Сотиров. Той никога нямаше да разбере защо свирят сирените. Както и никой никога нямаше да узнае как бе приключил животът му в зловещите лабиринти на лагера «Болшевик».

И като последен акорд на тази народна трагедия звучат размислите на един от работниците на тази мина  Ръженков, останал жив съвсем случайно. «Това обаче не го вълнуваше (срутването на мината и гибелта на хората- мое). Друга болка терзаеше мислете му. Не можеше да си обясни защо така внезапно си беше отишъл Сталин и какво щеше да стане със световната революция? Полето наоколо беше празно, хората изчезнали. Беше загубил и гласа си. Нямаше как и нямаше с кого да сподели  тази мъка, заседнала като тежък камък в душата му. Някъде далеч над леярните свириха сирените за началото на  смянята. Той не ги чуваше. Не го и интересуваха. Всичко беше сиво, мрачно и безлюдно, като след  черна напаст, попарила завинаги живота му и цялата земя наоколо.»

Това са последните апокалиптични думи от трилогията «Синият аметист», и от тях ние разбираме какво е станало с българския народ, каква трагедия и мрачни изпитания го сполетяват през толкова кратък период от историята на възродена държавност.

Трябва  изрично да отбележа, че романите на Петър Константинов са много кинематографични тъкмо заради висококачествената, високохудожествената проза. Дано да се намери един сценарист и един режисьор и да се направи един многосериен филм.

Смятам,  че  такъв  многосериен филм  ще да е обречен на фантастичен успех, както и самите романи.

Напълно съм съгласен с  д-р Иван Симеонов, че гениалният(проповядват се общочовешки ценности) съвременен български писател Петър Костантинов заслужава световно признание, и час по-скоро би трябвало  да бъде представен от българската общественост за Нобелова награда.

В края още веднъж бих искал да благодаря организационния комитет на Първия велик събор на българите по света   за такъв безценен подарък като трилогията «Синият аметист»- произведения, които ме накараха да проживея заедно с героите драматичния живот на моя многострадален  народ. Ето такива размисли, преживявания и вълнуващи чувства предизвикаха в мен романите на  моя   съвременник и велик българин Петър Константинов.

И.Серт.

1.P.S. Отделна благодарност бих искал да изкажа на издателството “ЛЮБОРОДИЕ» и лично на директора Йордан Йорданов, а също на художничката Елена Жекова      за  просто красивото оформление на кориците.

2.P.S.Би било много добре трилогията “Синият аметист» да получат училищните библиотеки и да се изучават романите по време  на  часовете по български език. Дано да се намери наш меценат и да ги закупи от издателството. Всеки има право на мечта…