Обичайте България!

ПЕТЪР КОНСТАНТИНОВ (вляво на снимката), Иван Серт (вдясно) по време на сесията на Световния Парламента на Асоциацията на българите по света – 2010 г. в гр. Варна

«Нима не е хубава работа да се въздаде длъжното уважение и почит на човек с огромен талант,геният  на който се вижда само с очите на  ограничен кръг избрани.».Оноре дьо Балзак.

«Приятелят на гениалния човек може да се въздигне до него със своята обич и разбиране».Оноре дьо Балзак.

За читателите говори шведският велик прок Сведенборг: «Те са  народ на избранниците,за които и работят истинските художници.Тяхното одобрение  помага на творците да преодоляват нищетата и мизерията,наглостта на примитивните и пренебрегването на правителството»

Тези обикновени думи-призив-апел в заглавието принадлежат на един необикновен човек-на съвременния велик писател, публицист и обществен деец Петър Константинов. На 12 июни 2011 г. съвсем неочаквано той ни напусна,а значи на 12 июни 2013 година всички негови почитатели ще отбелязват тази скръбна годишнина.

Бих искал всеки любител на белетристиката в този ден да спомни прекрасните героически и обикновени образи  от романите на писателя и още един пьт да си напълни душата с духовната им енергетика,която като че ли проговаря:обичайте България! Този текст за творчеството на писателя е написан специално за представянето МУ  за Нобелова награда,но ония,които би трябвало  да оформят и изпратят документите в Шведската Академия на науките по неизвестни причини не извършиха  този извънредно родолюбива работа.Авторът на текста е д-р Иван Симеонов-един голям учен и патриот,един велик Българин,работещ в момента в Запорожкия национален университет.Студията-литературоведчески анализ е написан още приживе на писателя.

Иван Серт(Чепразов).Гр.Одеса.

ПЕТЪР КОНСТАНТИНОВ – ЗАБЕЛЕЖИТЕЛЕН БЕЛЕТРИСТ, ПУБЛИЦИСТ И ОБЩЕСТВЕНИК

Биография

Петър Константинов (Петър Константинов Стоянов) е роден на 1 август 1928 г. в гр. Казанлък. Завършва Медицинската академия в София и Висшия икономически институт в гр. София, политическа икономия. Женен, със син. Специализира вътрешни болести, кардиология и ревматология в София и Грайфсвалд. До 1984 г. работи като лекар в системата на Министерството на транспорта, в Главно управление на Строителните войски и в Клиниката по вътрешни болести и терапия при Медицинската академия в София. От 1989 г. е председател на Общественото сдружение „Мати Болгария”. От 1960 г. пише и публикува разкази, повести и романи. Ползва английски, немски, френски и руски език. Хоби му е народното художествено творчество.Петър Константинов има отпечатани над 200 научни труда в областта на медицината, изкуството, политическата икономия и историята и над 2000 публикации в периодичния печат. На 30 юли 2009 г. Петър Константинов бе удостоен със званието „Почетен гражданин на Казанлък” по време на тържествена сесия на Общинския съвет, състояла се в зала „Инфра” в града на розите.

Литературно творчество

Петър Константинов е издал над 30 книги: сборници с разкази, повести и романи, художествена публицистика и изкуствознание, повечето от които са претърпели три, четири и пет издания.. На популяризирането на българското, европейското и световното изкуство той е посветил повече от четиридесет години. Литературното творчество на Петър Константинов се характеризира с траен интерес към духовния свят на човека. В романите, разказите и повестите си той отразява възхода и крушението на нравствените идеали, на творческите въжделения и личното достойнство като смисъл и съдържание на човешкия живот. По-надолу ще представя някои от най-значителните му произведения.

 „Хаджи Адем. Повест за един човек, живял през ХІХ столетие” (Държавно издателство – Варна, 1969 година, 104 стр.) разказва за един богат българин мюсюлманин от Македония (географска област Пелагония, Битолско) по време на османското иго. Хаджи Адем има шест хиляди дюнюма земя и няколко чифлика. Той е добър човек, внимателен към хората, честен и работлив. Не прави разлика между християни и мюсюлмани. Проявява се като ктитор на българските църкви, помага на хората, изпаднали в беда. Странù от показната ритуална религиозност. Затова всички добри хора го почитат; мразят го само мюсюлманите фанатици и господарите потисници.

Неговото хуманно и независимо поведение не се харесва на турските управници, които го наклеветяват като отстъпник от вярата и изправят пред съд. Този съд отнема спахийските му права и земята му. Старецът обжалва решението на съда пред Тефик паша, който обаче не само че не приема жалбата му, но го кара да я заплюе и да се откаже от писаното в нея. Хаджи Адем запазва присъствие на духа, отстоява ясно и твърдо убежденията си, не се признава за виновен, заради което е жестоко инквизиран. По-късно е пуснат на свобода.

Достойното му поведение пред насилниците се коментира навсякъде по селата и чифлиците и постепенно личността му придобива легендарен характер: „И сега, ако минете през Кавадарските села, към Струмица и Гевгелия, ще чуете да се говори за хаджи Адем, който слизал по тия места заедно с мъглите и с нощния вятър, разтварял хамбарите по чифлиците и давал зърно на гладните, влизал в конаците и горял книгите на кадиите, бил с голи ръце и счупвал железата на занданите” – заключава повествователят в епилога. Книгата изобличава тиранията и използването на религията за грабителски цели и подчинение на угнетените хора. Творбата е новаторска с лиризираното си повествование, при което думите на героя и на повествователя непрекъснато преливат едни в други. Писателят майсторски е подчертал идеята за неразривната връзка на човека със земята, която му дава сили и която той одухотворява и цени като майка кърмилница.

Книгата „Времето на майсторите” (София, Издателство „Народна младеж”, 1979 година, 252 стр.) представя творчеството на българските възрожденски майстори не само като изключително народно изкуство, но и като изява на въжделенията, етиката и естетиката на Възрожденската епоха. Книгата обхваща почти всички народни художествени занаяти и е богато илюстрирана.

Книгата „От душа и сърце” (София, Издателство „Профиздат”, 1980 година, 230 стр.) представлява популярно изследване на историята и развитието на българските художествени занаяти през вековете. В нея са поместени множество цветни илюстрации.

Книгата „Сказание за Долината на розите” (София, Държавно издателство „Народна просвета”, 1983 година, 240 стр.) е посветена на прочутата българска маслодайна роза (в световен мащаб) и на град Казанлък и Казанлъшката долина през Възраждането като основен район в България, където се отглежда тя и се произвежда розовото масло, неотменима съставка на световноизвестните марки парфюми.

Със сборника си „Благословена земя” (Варна, Книгоиздателство „Георги Бакалов”, 1984, 188 стр.) писателят се утвърди като безспорен майстор на късия разказ в съвременната българска литература. В двадесетте творби, включени в книгата, с неподражаемо майсторство е разкрита духовната чистота на нашата Възрожденска епоха, когато въпреки трагичността на националния ни живот под чуждото иго, българинът съхранява своя висок морал и изконни добродетели като трудолюбие, постоянство, упоритост в работата, любов къв земята кърмилница и отзивчивост. С тези свои качества той се възвисява над угнетителя.

В повечето от тези творби действието протича в гр. Казанлък и прилежащата му долина и само в някои – на други места по българската земя, например в Калофер („Пролетни ветрове”), Родопите („Михна от Халилбеговия конак”), между Шабла и Батова река („Чужда кръв”). „Благословената земя” е българската земя, където българинът от векове се е установил като грижовен стопанин. Под неговите умели ръце тя е превърната в райска градина и затова не търпи никакви волунтаристични решения на турските управници, водещи до нейното опропастяване („Благословена земя”).

Проблемът за незачитането на старата традиция в организацията и етиката на занаятчийското производство, което води до беди, е поставен в разказа „Пролетни ветрове” в лицето на Сидер и решен с неговото напускане на Калофер. Идеята е експлицирана в легендарен стил с изсъхването на стария чинар при моста и с покарването на нов сочен филиз от дънера му. В разказа „Мостът” е показано новото самочувствие на българина – майстор в своята професия (Христоди), което не се харесва на поробителя. С безразсъдното си управление Исмаил довежда града до упадък. Възстановяването му е поето от неговия приемник умния Юмер паша. Разказът внушава идеята, че трудът и способностите на човека трябва да се ценят по достойнство, че всеки човек е преди всичко личност, а не безропотен слуга и прост изпълнител на чужда воля. Брястът от едноименния разказ е символ на българщината, която не може да бъде унищожена от поробителя. И въпреки че имам Муселем – мюсюлмански духовник фанатик – нарежда дървото да бъде отсечено, останките му от корените изгорени и по този начин да сломи българското, християнското, което той счита за неверническо, след време от същото място покарва млада издънка.

С някои от тези разкази Петър Константинов се представя като проникновен анималист, разкриващ увлекателно и мотивирано психологията на животното или птицата („Алиш”, „Завръщане при своите”, „Двубой”).

Някои от разказите разкриват трагичността на чуждия гнет, свързана с насилственото потурчване, заграбването на жени и девойки, размириците на кърджалийското и даалийското време, несигурния живот и горчивата участ на жената съпруга и майка, която трябва да се бори с трудностите, за да съхрани дома, уюта и живота на децата си и да продължи рода, погрома на въстанията („Родът”, „Михна от Халилбеговия конак”, „Разплата”, „Стара рана”, „Майка”).

Други са посветени на истинската любов – чиста и неподвластна на предразсъдъците, условностите и превратностите на времето („Вечерен здрач”, „Съдба”). Българската девойка Елка от разказа „Стара рана” е открадната от турчина Джефар. Това жестоко наранява сърцето на нейния баща – стария Доган. Въпреки болката, той не разрешава на синовете си да отмъстят за нейното насилствено отвличане. Душата му се размеква, едва когато след няколко години вижда нейните момчета. По-късно един от внуците на Догана – Сотир – спасява детето на Али Шехиб (син на Джафер) от горящите му сараи. След време пък Али дава подслон на бунтовника Сотир, преследван от сеймените. Писателят с разбиране е разкрил обърканата душа на Али Шехиб, в чиито жили тече християнска кръв, но който не може да прекрачи верската и етническата межда, която го разделя от неговите сънародници, определила житейския му път като безжалостна съдба.

В разказа „Къна” е показана достойната българска жена, която дори в ония „мъжки времена” не се поколебава да защити честта си спрямо измамилия я съпруг. В нейната хубост и привлекателност има нещо от образа на Йовковата Сарандовица. И тя като нея държи хан, който става притегателен център за мъжете.

Прави впечатление, че историческото начало е представено в твърде обобщен вид, без да се споменават в повечето случаи конкретни събития, исторически лица и дати. Само по изключение в разказа „Брястът” се долавя отзвук от завоевателните походи на османците при управлението на султан Селим, в „Стара рана” – от разгрома на Хаджи-Димитровата чета под връх Бузлуджа през 1868 година, а в „Майка” е разкрита трагедията от потушаването на Априлското въстание (1876). В разказите „Благословена земя” и „Брястът” е залегнало едно и също историческо събитие – опропастяването на Казанлъшкия край от сюриите на Сербесзаде Мехмед ага и Манаф Ибрахим.

Петър Константинов написа интересна книга, представяща някои от най-прочутите европейски културни средища, където са съхранени уникални постижения на човешката материална и духовна култура – Цариград, Атина, Дубровник, Флоренция и други („Съкровищата на Европа”. София, Издателство „Отечество”, 1988 година, 303 стр.). Статиите в книгата са онагледени с много черно-бели и цветни фотографии.

Книгата „Вечният бог” (София, Издателство „Феникс”, 1994 г.) е посветена на вярванията и празниците на българите, което е указано в подзаглавието й.

Книгата „История на България с някои премълчавани досега исторически факти (681 – 2001)” (София, Издателство „Карина М”, 2001) съдържа 19 статии. Те са създадени въз основа на стенограми на публични беседи, изнесени от писателя. В тях авторът обективно разглежда някои важни периоди и събития от българската история, изнасяйки факти, скривани досега от властта за масовия читател по политически съображения, например за деструктивната роля на руското правителство по отношение на България, когато то вижда, че княз Александър І не изпълнява планираната от него роля на руски емисар.

Наскоро беше преиздадена трилогията “Синият аметист” от Петър Константинов (София, Издателство “Любородие”, 2009 г.). Самите романи имат вече по няколко издания, както следва: том първи – “Изгревът” – осмо издание,  том втори – “Прощаване с пролетта” – пето издание и том трети – “Разпятието” – трето издание. Това е сигурно доказателство, че те се радват на голям читателски интерес. В поредицата е разкрита драматичната съдба на четири български поколения, преживели тежки изпитания, надежди, разочарования и покруси, но съхранили дълбоко в себе си изконните общочовешки ценности и потомствената си нравственост. Синият аметист се превръща в символ на тази потомствена нравственост, предавана от деди и баби на синове и дъщери, а чрез тях и на внуците.

Всеки от романите обхваща отрязък от най-драматичните събития от новата българска история, като постепенно сюжетното време на всеки следващ от тях се отличава с по-голяма продължителност. “Изгревът” повествува за случилото се в Пловдив и околните села от месец април 1877 г. до освобождаването на града от руските войски през месец януари 1878 г. В него е проследена дейността на местни патриоти, подпомагащи освободителите. Читателят добива представа за активното участие на българите в Освободителната война – един исторически факт, премълчаван или подценяван досега от нашата историография. В Пролога към първия роман е изложена предисторията около основаването на Хаджи-Аргировия род в Пловдив.

Действието в “Прощаване с пролетта” започва от 26 юни 1914 г. и продължава до ноември 1918 г. Това е времето на преживените от България две национални катастрофи. Тук изпъква цялата жестокост на войната, която във всички случаи е една национална трагедия, независимо от нейните цели. На този фон е предаден стоицизмът и високият боен дух на българския войник в лицето на българския бастион на Мала Рупа, предизвикал възхищението на френския генерал. В този роман е описана дейността на българския разузнавач Андрей Робев, давал ценни сведения на българското командване.

В третия роман сюжетът е ситуиран върху най-голям период от време – от декември 1941 г. до смъртта на Сталин през 1953 г. С тази своя хронологична структура трилогията е уникална в историята на българската литература. Към това трябва да добавим изключително точната историческа фактологичност.

Важно достойнство на тази романова трилогия е стремежът на автора да бъде обективен и да отрази живота на различни слоеве от населението чрез ежедневието, възходът и трагедията на конкретни техни представители. Представени са водещите политически сили не само у нас, но и в чужбина. При това авторът е избягнал полярността в изображението – той не е структурирал сюжета на третия роман само върху дейността на крайно левите и крайно десните сили, еднакво пагубни за бъдещото развитие на България, но е очертал и усилията на други по-второстепенни сили, например на анархистите, като е показал цялата безперспективност на тяхната идеология и практика. С тази своя особеност творбите следват линията на епическия роман и се доближават да най-високите постижения на романа епопея. Читателят става свидетел на различни събития на различни места – Пловдив, Карлово, София, Париж, Гърция, Лондон, Москва, пустинята Невада в САЩ и др. Изображението навлиза и в банкерските среди.

Трилогията е новаторска и с още две свои характеристики – с изключително многобройния си персонаж и с умението на Петър Константинов да постигне синхронен ефект в романовото повествование. Досега ние нямаме такава обемна епическа трилогия с толкова много персонажи. Ето защо писателят е счел за необходимо в края на третия си роман да даде част от родословните дървета на четирите рода – на Атанас Аргиряди, на Александър Грозев, на Сотир Наумов и на Хаджи Стою Данов. Техните потомци се оказват в различни социални сфери, занимават се с различна дейност и в повечето случаи завършват трагично живота си. Затова смело може да се каже, че трилогията е една епопейна творба за трагичността в живота на човека.

Трябва да отбележим и още две новаторски черти на третия роман, а именно това, че той е единствената досега епическа творба в българската литература, където така ярко и същевременно исторически правдиво са описани ужасните бомбардировки над българската столица през 1943 – 1944 година, героизмът и самоотвержеността на българските летци и превратът на Девети септември 1944 г.

Трилогията следва една вече установена епическа традиция в българската литература – романът да обхваща в синкретично цяло особеностите на няколко основни жанрови видове – тя е предимно родова сага, но включваща в себе си и чертите на любовния и историческия роман. В трите части са проследени любовните “романи” на различни влюбени хора. Техните любовни взаимоотношения са чисти и искрени – без булевардна еротика и рекламен фалш. Изключение от това правило е Белла, която се продава без угризения, за да получава ценна политическа и икономическа информация. Повествованието е интересно и вълнуващо – романите се четат “на един дъх” – особено вторият и третият. В идейно отношение те се домогват до утвърждаването на общочовешките ценности, отричащи насилието над човека. Всяко прекъсване на естествения исторически ход, което до води до колизии и пренебрегва човека като висша ценност, е една трагедия. Прав е Борислав Гърдев, който твърди: “Признавам си – отдавна не бях се срещал с толкова силно, ярко, обхватно, пластично и разтърсващо четиво” (“Две пренебрегнати исторически трилогии”). Аз също се присъединявам към това негово мнение. Съвсем основателно в края на 2008 г. Петър Константинов беше отличен за третия си роман от трилогията с традиционната награда на името на Димитър Димов.

Радостен е фактът, че именитият български писател Петър Константинов продължава да изненадва читателите със своите новаторски решения. С новия си роман „Заливът на сънищата” (София, Издателство „Даниела Убинова”, 2009 година, 320 стр.), той ни е поднесъл друго нововъведение – първия философски роман у нас, посветен на проблема за ролята на съдбата в живота на човека.

Проблемът за предопределеността на човешкия живот от свръхестествени сили, за наличието на Съдба или Fatum, както са я наричали древните римляни, е вълнувал хората от най-стари времена. Човешките вярвания и представи в това отношение са създали пъстра галерия от митологични образи – същества, определящи житейския път на отделния човек, например на орисниците в българския народнопесенен фолклор. Отношението личност – съдба е ситуирано като основен проблем в редица литературни творби, например в романа “Герой на нашето време” от Михаил Ю. Лермонтов и поемата “Cis moll” от Пенчо Славейков.

В романа „Заливът на сънищата” основният проблем за съдбата е поставен чрез живота и мислите на мъжа повествовател и на неговата любима – Цветелина (Фльор Ларош). И двамата са неординерни личности, сходни по своите характери и интелект. Те разбират, че неведомата съдба определя житейския им път и се опитват да разгадаят нейните ходове. За целта Цветелина се потопява в изучаването на древни мистически учения, а повествователят се задълбочава в литературно творчество. Над техните семейства тегне зла прокоба, която може би е наказание на нечии стари грехове. Бабата – Амалия Тереза, майката – също Амалия Тереза – и самата Цветелина са красивите фатални жени, които разбиват богатите и почтени семейства на своите любими мъже. И трите обаче попадат в коварните лапи на хазарта, който е причина за тяхното падение. Дядото – хаджи Костадин Шипков – е бил любовник на бабата на Цветелина, неговият по-малък син Анастас – на нейната майка, а тя е влюбена в повествователя, който е от същото коляно, само че по женска линия.

В лицето на Бедредин е изобразен съвременният космополитичен мъж, комбинатор, успял да забогатее, но който след много разочарования в живота отхвърля традиционния религиозен морал, приемайки за свое житейско кредо епикурейската идея за парите и насладата като върховни ценности в живота на човека. Между него, повествователя и Фльор се оформя само видимо любовен триъгълник, защото за нея той е само средство за достигането на Индия и откриването на истината за предопределението в древните индийски учения.

Сюжетната топична система се разпростира върху два континента – Европа и Азия, но нейният астрален център е Демирбоаз (Железният проход), където върху огромния метеорит се намират руините на древно селище, разровено гробище, параклиси и текета. Тук повествователят и Бедредин са потърсили убежище от житейските бури, усамотение и творческо вдъхновение. Демирбоаз заедно със съседния град Родосто (Текирдаг) не е само географски, но и темпорален център, където се пресичат съдбите на героите, минало и настояще, за да се устремят невъзвратимо по други пътища. Инстанбул е градът на порока. Философските екзистенциални търсения на героите са проектирани върху една еклектична религиозна плоскост, свързваща трите основни религии – християнство, будизъм и ислям. Старецът мъдрец Агапи се опитва да открие истината за човешкия живот и за ролята на Фатума в него, четейки стари религиозни книги от тези учения. В предсказанията на пророците вярва и Пелагия, собственичката на хотела. Тя гадае за бъдещето на повествователя по утайката от кафе.

Повечето от героите са свързани с България, където са прекарали детските и младежките си години там, или пък са българи. Такъв е и Бедредин, който е от Русе. Носталгията по красивата българска земя и по предишния им спокоен и уравновесен живот там допълнително натоварва с напрежение сегашното им нерадостно емоционално състояние. Агенти на комунистическата власт, водени от чичото на Бедредин, криминален престъпник, убиват баща му, изнасилват майка му и ограбват богатия му дом. Момчето оцелява, за да избяга по-късно в Турция. Не само Бедредин, но и Пелагия, Манолаки и други от тези герои стават жертви на обществените колизии и катаклизми. Прекъснали родовите си корени, приели друга религия, те се чувстват неуверени, осъзнават живота си като крушение. Въобще съдбата на всички тях е трагична и обикновено завършва със смъртта им. Дори и на маймунката Тити. Всички те са сенки от един отиващ си свят, ненамерили любовта и семейното щастие, спомнящи си с носталгия за младите си години.

Единствената оптимистична смислова струя в романа е прокарана чрез красотата и възвишеността на истинската любов между мъжа и жената. Тя е онова тайнство, което осмисля живота на човека и компенсира всичките му житейски несполуки и разочарования. Силен хуманистичен патос излъчва поведението на героите страдалци – ощетени от немилостивата съдба, но съхранили дълбоко в себе си добротата, човечността и готовността за безкористна помощ. Дори най-крайният циник сред персонажите, възприел за свой нравствен кумир Сатаната – Бедредин – не се поколебава да пожертва живота си, за да спаси три деца в една горяща сграда.

Наскоро излезе от печат третото, допълнено издание на книгата „Съкровищата на България” (София, Издателство „Любородие ООД”, 2009, 365 стр.) от Петър Константинов. Тя представлява увлекателна панорама на изкуството, архитектурата, археологическото наследство по българските земи и уникалния дух на българската възрожденска атмосфера в най-красивите кътчета на страната ни. С тази книга читателят ще изпита неповторими мигове на чудно пътешествие из нашата красива земя, докосвайки се до националната съкровищница на изкуството, до някои български светини: руини, църкви, манастири, картинни галерии, етнографски и природни резервати, за да почувства осезателно плодовете на българския гений. Сред вещо и интересно описаните обекти са: Пирин, Родопите, Велбъжд (Кюстендил), Хисар, Хасково, Тракийският Кабиле (Ямбол), Аполония Понтика (Созопол), Бургас, Несебър, Шумен, Мадарският конник, Рилският манастир, Шипка, Етъра, долината на река Русенски Лом, Плевен, Чипровци, Боянската църква, София и др. Книгата е богато илюстрирана с цветни фотографии и репродукции и представлява неоценим гид за пътешественика, който иска да опознае България.

На 10 декември 2009 г. в Регионалния исторически музей – гр. Пловдив, зала „Съединение” беше представена новата книга на писателя – „Червеният капитализъм” – панорама на престъпната трансформация на капиталите в постсоциалистическото общество.

Обществена дейност

Петър Константинов взема дейно участие в обществения живот на страната. Той е един от основателите и председател на Общонародното сдружение „Мати Болгария” – първата общонародна организация след демократичните промени през 1989 година, която през последните 20 години осъществи изключително активна дейност у нас и в чужбина за пробуждане, съхранение и разпространение на българския народен дух, народните традиции и историческата ни памет. Като председател на Националния комитет за защита правата на българите извън сегашните граници на България и на Националния комитет за защита на историческата истина в България, той съдейства с подкрепата на широката общественост за защита правата на компактното българско население извън сегашните граници на България и за създаване на истинско действащо гражданско общество в страната ни.

Като имам предвид всичко гореизложено, смятам, че Петър Константинов заслужава да бъде удостоен с Нобелова награда. Литературното му творчество го представя като най-изтъкнатият съвременен български белетрист и популяризатор на културата и изкуството. То е израз на общочовешките нравствени ценности и допринася за разбирателството между хората от различни раси, народности и религии.

Затова използвам случая да се обърна към творческите съюзи на писателите и към съответните държавни институции, занимаващи се с подпомагане на културните дейности, да предложат на Стокхолмския Нобелов комитет писателят да бъде награден с това престижно международно отличие. Нека най-после и България има своя достоен Нобелов лауреат.

Д-р Иван Симеонов

Тараклийски държавен университет

„Григорий Цамблак”

Република Молдова